Отвъд етикетите: емоционалната зрялост, възпитанието и защитата на детето

В публичното пространство и особено в социалните мрежи все по-често се срещат материали, които представят отношенията между мъжете и жените през противопоставяне, обвинение и взаимно прехвърляне на вина. Паралелно с това се разпространяват множество психологически определения, с които хората се опитват да обяснят поведението на партньора, родителя или детето – „токсичен“, „нарцистичен“, „емоционално незрял“, „манипулативен“ и други.

Самото наличие на подобни понятия не е проблем. Проблем възниква тогава, когато определението започне да замества разбирането.

Днес човек може за кратко време да прочете огромно количество информация за психологията, взаимоотношенията и възпитанието. Това обаче не означава непременно, че е придобил психологическо разбиране. Понякога се получава обратното – хиперинформираността води до дезинформираност, когато информацията е противоречива, извадена от контекст, непроверена или превърната в готово обяснение на конкретен човек.

Именно затова въпросът за емоционалната зрялост заслужава да бъде разглеждан по-внимателно. Особено когато става дума за отношенията между родители и деца.

Какво представлява емоционалната зрялост

Емоционалната зрялост не означава човек да бъде постоянно спокоен, позитивен, усмихнат или лишен от силни чувства. Зрелият човек също изпитва гняв, разочарование, ревност, страх, тъга, обида и неудовлетворение.

Разликата се намира не толкова в наличието на емоцията, колкото в начина, по който човек се отнася към нея.

Емоцията е преживяване. Поведението е действие.

Човек може да бъде ядосан и въпреки това да не унижава. Може да бъде разочарован, без да наказва другия. Може да изпитва ревност, без да превръща ревността в контрол. Може да не е съгласен, без да приема несъгласието като лична атака.

Емоционалната зрялост предполага способност човек да разпознава собственото си преживяване, да поема отговорност за поведението си и да съобразява действията си с реалността, а не единствено с моментното си желание [1].

Тя включва и способността да се понесе разминаването между желаното и действителното.

Това е особено важно в близките отношения, защото никой човек не може постоянно да получава това, което иска, когато го иска и по начина, по който го иска.

Емоционалната незрялост не е диагноза

Емоционалната незрялост не следва да се използва като психиатрична или психологична диагноза. Това е описание на определен начин на функциониране, при който човек има трудности с регулацията на емоциите, понасянето на фрустрация, приемането на граници, отлагането на удовлетворението, поемането на отговорност и съобразяването с перспективата на другия [2].

Тези особености могат да се проявяват различно при различните хора.

Един човек може да реагира чрез гняв и конфронтация. Друг може да се оттегля, да наказва с мълчание или да демонстрира обида. Трети може постоянно да търси уверение, внимание и потвърждение. Четвърти може да прехвърля отговорността върху останалите.

Затова професионалният въпрос не е единствено: „Как да го наречем?“, а: Как функционира този човек, какво поддържа поведението му и какво се случва с хората около него?

Емоцията не е психично заболяване

Тук е необходимо да се направи още едно важно разграничение.

Силната емоционална реакция не означава психично заболяване. Емоционалната незрялост също не е шизофрения и не следва да бъде използвана като нейна метафора.

Шизофренията е сериозно психично разстройство, което може да включва нарушения в мисленето, възприятията, убежденията, поведението и функционирането [3]. Тя има различна природа и не може да бъде приравнявана към трудностите при емоционалната саморегулация.

Подобно разграничение е важно не само от научна гледна точка. Неправилното използване на психиатрични понятия като обиди или етикети допринася за стигматизиране на хората с психични разстройства и едновременно с това не помага за разбирането на реалния проблем в конкретните отношения.

Емоционалната незрялост при жената

Емоционалната незрялост не е характеристика на единия пол. Тя може да се прояви както при жената, така и при мъжа. Разликите по-често са свързани с начина, по който човек е научен да изразява емоциите си, с личната му история, моделите на привързаност, семейната среда и научените стратегии за справяне.

При жена с ниска поносимост към фрустрация например може да се наблюдава силна необходимост нещата да се случват незабавно. Забавеният отговор на партньора може да бъде преживян като отхвърляне. Отказът може да бъде възприет като липса на любов. Несъгласието може да бъде преживяно като обезценяване.

Това може да се проявява чрез настояване, обида, демонстративно оттегляне, плач, обвинения, повишена потребност от уверение или многократно връщане към една и съща тема, докато другият не отстъпи.

В разговорния език подобно поведение понякога се определя като „каприз“. Професионално обаче е по-точно да се говори за ниска толерантност към фрустрация, потребност от незабавно удовлетворяване, затруднение при приемане на отказ и зависимост от външно емоционално потвърждение.

Особено внимание заслужава емоционалният натиск.

Фрази като „Ако ме обичаш, ще го направиш“, „Щом не искаш, значи не ти пука за мен“ или „След като избираш това, значи избираш срещу мен“ не са автоматично доказателство за манипулативно поведение. В определен контекст те могат да бъдат спонтанен израз на несигурност или болка.

Когато обаче се превърнат в устойчив начин за принуждаване на другия да се съобразява, емоцията вече започва да функционира като инструмент за контрол.

Сходно е положението с демонстративното мълчание. Не всяко оттегляне е наказание. Понякога човек действително има нужда да се успокои, преди да продължи разговора. Разликата е в намерението и функцията. Здравословната пауза създава възможност за последващ разговор. Наказателното мълчание има за цел другият да бъде поставен в състояние на несигурност, вина или страх.

Друг белег може да бъде трудността да се приеме простият факт, че другият човек има различно желание.

„Аз искам“ постепенно може да започне да се преживява като „аз имам право да получа“. Именно тук се появява проблемът с незрялото отношение към границите.

Емоционалната незрялост при мъжа

При мъжа емоционалната незрялост може да се проявява по различен начин, особено когато културното възпитание е насърчавало потискането на определени емоции.

Гневът например често е по-приемлив за изразяване от страха, тъгата или чувството за безпомощност. Така човек може да преживява несигурност, срам или страх от загуба, но да ги изразява като раздразнение, контрол или агресивност.

Може да се наблюдава повишен тон, обвинения, заплахи, обезценяване, демонстрация на власт, отказ от разговор или категорично налагане на собственото решение.

При други мъже незрелостта се проявява не чрез агресия, а чрез бягство от емоционалната отговорност – отказ от разговор, избягване на трудни теми, постоянна заетост, прекомерно потапяне в работа, развлечения или други дейности, които позволяват проблемът да не бъде преживян и обсъден.

Външната самостоятелност също не е доказателство за емоционална зрялост. Човек може да бъде професионално успешен, финансово независим и социално уверен, но да има сериозни трудности с приемането на отказ, критика, загуба или различно мнение.

Какво се случва с детето, когато единият родител е емоционално незрял

Когато се обсъжда родителската емоционална незрялост, често възниква въпросът кой родител е „по-вреден“ – майката или бащата.

Такъв въпрос не може да бъде решен единствено според пола.

По-важни са характерът и тежестта на поведението, неговата продължителност, честота, предвидимост, възрастта и зависимостта на детето, както и наличието на друг стабилен възрастен, който може да осигури сигурност.

При емоционално незряла майка например могат да се наблюдават прекомерно въвличане на детето в собствените ѝ емоционални преживявания, необходимост детето да я успокоява, силна зависимост от неговото одобрение, затруднение да понесе неговото несъгласие или прекомерно угаждане.

При емоционално незрял баща могат да се наблюдават емоционална дистанцираност, избухливост, прекомерен контрол, обезценяване, авторитарно налагане на решения или отказ от диалог.

Това обаче не са „женски“ и „мъжки“ форми на незрялост. Те са различни възможни модели на функциониране.

Общото между тях е много по-съществено: детето започва да се адаптира към емоционалното състояние на възрастния, вместо възрастният да осигурява достатъчно стабилна среда за детето [4].

Детето не трябва да регулира родителя

Една от най-съществените граници в родителските отношения е следната: детето не трябва да бъде отговорно за емоционалното състояние на родителя.

Когато детето постоянно трябва да внимава дали майката ще се разстрои, дали бащата ще се ядоса, дали някой ще се почувства обиден, то постепенно започва да организира собственото си поведение около емоционалните потребности на възрастния [5].

Това променя посоката на отношенията.

Вместо родителят да помага на детето да регулира собствените си преживявания, детето започва да регулира родителя.

Тази динамика може да бъде особено тежка, когато се повтаря продължително.

Детето има нужда не само от приемане, но и от възпитание

Едно от последствието от съвременното желание да приемаме детските емоции е понякога неправилното разбиране, че приемането на емоцията означава приемане и на всяко поведение.

Това не е така.

Право на емоция (Приемане)	Граница на поведението (Възпитание)
Детето има право да бъде ядосано.	Няма право да удря.
Има право да бъде разочаровано.	Няма право да унижава.
Има право да не е съгласно.	Трябва да се научи как да изразява несъгласието си.
Има право да иска.	Но не всяко желание следва да бъде удовлетворено.

Това е същността на възпитанието [6].

Родителят трябва да може да понесе детското недоволство, без автоматично да го възприема като доказателство, че е лош родител.

„Разбирам, че си ядосан, но няма да ти позволя да удряш“ е много различно послание от „Щом си ядосан, можеш да правиш каквото искаш“.

Първото приема емоцията и поставя граница на поведението.

От външната забрана към вътрешната саморегулация

В ранното детство самоконтролът не е напълно развит. Детето се нуждае от възрастен, който да поставя граници и да показва кое може и кое не може.

С времето външната граница трябва постепенно да се превърне във вътрешна [7].

В началото възрастният казва „не“.

По-късно детето трябва да може да каже „не“ на себе си.

Именно това е една от основните цели на възпитанието – не детето да се страхува от наказанието, а постепенно да придобие способност само да регулира поведението си.

Прекомерната строгост може да създаде външно подчинение, без непременно да изгради вътрешна саморегулация. Обратното, прекомерната липса на граници може да лиши детето от възможността да упражнява необходимото за развитието умение да понася ограничения.

Угаждането и постоянната необходимост детето да бъде доволно

Угаждането често се представя като проява на любов.

Проблемът възниква, когато зад него стои неспособността на родителя да понесе детското недоволство.

Ако всяко „не“ на възрастния води до продължителен детски протест, а протестът почти винаги завършва с отстъпление, детето постепенно научава не просто че може да получи желаното, а че неприятното чувство трябва да бъде премахнато незабавно.

Така неусетно се изгражда зависимост между дискомфорта и външното удовлетворяване.

• Детето се разстройва – възрастният отстъпва.
• Детето се отегчава – възрастният намира занимание.
• Детето не приема отказ – отказът се отменя.
• Детето настоява – границата се премахва.

По този начин възрастният неволно може да затрудни развитието на толерантността към фрустрация.

Отлагането на удовлетворението

Способността да се чака е психологически важна [8].

Детето трябва постепенно да преживее, че не всяко желание може да бъде изпълнено веднага, че понякога другият е зает, че понякога трябва да изчака, че може да загуби, да бъде второ, да не получи наградата, която е очаквало.

Това не означава лишаване или емоционална студенина.

Означава обучение в реалността.

Животът неизбежно съдържа отказ, загуба, забавяне, ограничения и разминаване между очакване и резултат. Детето не може да бъде предпазено от всичко това чрез постоянно удовлетворяване.

По-важната задача е да се научи да го понесе.

Устройствата като заместител на родителското присъствие

Електронните игри, телефоните, таблетите и компютрите сами по себе си не са причина за емоционална незрялост.

Въпросът е каква функция изпълняват в конкретната семейна среда.

Когато устройството се използва постоянно като детегледач, средство за прекратяване на протест, награда, наказание, начин за премахване на скуката или заместител на разговор и присъствие, то започва да изпълнява функции, които по принцип принадлежат на отношенията и възпитанието.

Проблемът не е в самото устройство.

Проблемът е когато устройството започне да изпълнява функциите на присъствието, разговора, границата и регулацията [9].

Тогава детето има по-малко възможности да упражнява точно онези способности, които са необходими за емоционалното му развитие – да чака, да се отегчава, да измисля игра, да преговаря, да губи, да разрешава конфликт и да понася неудовлетворение.

Когато технологията замества възпитанието

В някои семейства постепенно може да се формира много устойчив поведенчески цикъл:

$$\text{желание} \longrightarrow \text{граница} \longrightarrow \text{протест} \longrightarrow \text{отстъпване} \longrightarrow \text{удовлетворяване}$$

Ако този цикъл се повтаря, протестът се превръща в ефективен инструмент [10].

Детето не е необходимо съзнателно да „манипулира“. То просто научава кое поведение води до резултат.

Това е един от основните принципи на ученето.

Следователно поведението, което възрастният нарича „каприз“, понякога е поведение, което самият възрастен е направил ефективно.

Тук отново се вижда значението на причинно-следствения анализ.

Не е достатъчно да се каже: „Детето е агресивно“, „детето е разглезено“ или „детето има проблем с поведението“.

Необходимо е да се попита какво предхожда поведението, какво следва след него и какво го поддържа.

Емоционалната ригидност

Емоционалната ригидност не е идентична с емоционалната незрялост, макар двете явления да могат да се пресичат.

При ригидността човек трудно променя вече установената емоционална реакция или стратегия. Дори когато ситуацията се е променила, той продължава да реагира по стария начин.

Това може да се наблюдава например при човек, който след всеки конфликт продължава да се връща към една и съща обида, при човек, който трудно приема промяна в отношенията, или при родител, който не може да промени начина си на взаимодействие с детето, въпреки че детето вече е на различна възраст и има различни потребности.

Емоционалната зрялост включва способността човек да променя поведението си, когато реалността го изисква.

Професионалният успех не е доказателство за емоционална зрялост

В обществото често съществува предположението, че успешният човек е и зрял човек.

Това не е задължително.

Професионалната компетентност, финансовата стабилност, интелектуалните способности и социалният статус са различни характеристики от емоционалната зрялост.

Човек може да управлява голяма организация и да не може да понесе критика.

Може да взема сложни професионални решения и да реагира импулсивно в интимните отношения.

Може да бъде изключително рационален на работното си място и напълно зависим от емоционалното одобрение на партньора си.

Това не е противоречие. Различните сфери на функциониране могат да бъдат развити неравномерно.

Хиперинформираността и дезинформираността

Съвременният човек разполага с огромно количество психологическа информация.

Но хиперинформираността не е непременно информираност.

Когато човек прочете десетки материали за „токсични хора“, „нарцисисти“, „емоционални вампири“, „манипулатори“ и „травми“, може да започне да разпознава тези категории навсякъде.

Така готовият етикет може да замени анализа.

Една и съща проява може да има различни причини.

Оттеглянето може да бъде наказателно мълчание, но може да бъде и опит за саморегулация.

Плачът може да бъде средство за натиск, но може да бъде и естествена реакция на болка.

Гневът може да бъде форма на агресивен контрол, но може да прикрива страх или безпомощност.

Затова професионалният анализ не започва и не приключва с етикета.

Детето като носител на проблема

При работа с деца често се случва поведението на детето да бъде представено като самостоятелен проблем:

• Детето е агресивно.
• Детето не слуша.
• Детето отказва контакт.
• Детето е тревожно.
• Детето не може да се концентрира.

Всички тези описания могат да бъдат верни. Но те не отговарят на въпроса защо.

Поведенческият симптом често е крайният резултат от процес, който е започнал по-рано.

Затова професионалният анализ трябва да търси генезиса и механизмите, които поддържат поведението, а не само да се опитва да го потисне [11].

Ако едно дете системно реагира с агресия при поставяне на граница, например, въпросът не е само как да бъде спряна агресията. Необходимо е да се изследва как детето е научило да реагира така, какво се случва след реакцията му и какво получава чрез нея.

Това не означава автоматично да се обвиняват родителите.

Означава да се изследва системата, в която поведението се развива.

Детето извън семейната среда

Когато се говори за защита на детето, отделянето му от семейството понякога се представя като самостоятелна форма на решение. От психологична и научна гледна точка обаче това е значително по-сложен въпрос.

Има ситуации, при които детето трябва да бъде изведено от семейната среда. Когато съществува непосредствен и сериозен риск за неговата безопасност, здраве или развитие, защитата може да изисква временно или по-продължително отделяне. Самото наличие на тази възможност обаче не означава, че отделянето е психологично неутрално за детето.

Напротив.

Самото отделяне от значимия възрастен е преживяване, което може да има психологична цена, дори когато е предприето с намерение за защита.

Това е особено важно в ранното детство, когато отношенията с основните грижещи се възрастни са не просто емоционална връзка, а средата, в която се развиват регулацията на емоциите, чувството за сигурност, социалното функциониране и редица когнитивни способности.

Изследванията върху институционализацията показват устойчива връзка между институционалната грижа и повишен риск от нарушения в привързаността и забавяне в социалното, когнитивното и поведенческото развитие [12], [13]. Особено уязвими са децата, поставени в институционална среда в най-ранните периоди на развитието.

Причината не се изчерпва с материалните условия.

Детето се нуждае от устойчив, предвидим и емоционално достъпен възрастен, който да реагира на индивидуалните му сигнали и потребности. В институционална среда грижата по необходимост се организира около правила, графици, смени и разпределение на персонала. Това може да ограничи възможността едно и също лице да бъде постоянно достъпната фигура, към която детето да се обръща при страх, болка, умора, нужда от успокоение или търсене на контакт.

Именно липсата на стабилна първична фигура е сред основните механизми, чрез които институционалната среда може да повлияе неблагоприятно върху развитието. Изследванията върху привързаността показват, че децата в алтернативна грижа имат различни модели на привързаност в сравнение с децата, отглеждани в биологични или осиновителни семейства, като характеристиките на средата и стабилността на отношенията с грижещите се лица имат значение [14].

Тук се намира една от съществените разлики между грижата за детето и отношението към детето.

Може да бъде осигурена храна, медицинска грижа, дрехи, легло, образование и безопасност, но това не означава автоматично, че са осигурени всички условия, необходими за психологичното развитие.

Детето не се развива само чрез удовлетворяване на физическите си потребности.

То се развива чрез отношения.

Затова въпросът „Има ли къде да бъде настанено детето?“ не е достатъчен. Следва да бъде зададен и въпросът: „Какво се случва с неговата връзка с родителите, близките и значимите възрастни?“

Този въпрос е особено важен, когато детето е изведено от семейството не поради доказана необходимост от защита от конкретен риск, а защото семейството има трудности, които биха могли да бъдат преодолени с подходяща подкрепа.

Именно по тази причина международните политики за закрила на детето все по-категорично поставят акцент върху предотвратяването на ненужната раздяла между деца и семейства и върху развитието на семейна и общностна грижа [15].

Това не означава, че всяко дете трябва да остане във всяко семейство независимо от обстоятелствата.

Означава нещо по-различно: отделянето трябва да бъде необходимо, пропорционално и насочено към конкретния риск, а не да се превръща в автоматичен отговор на семейна трудност.

Същевременно, когато алтернативната грижа действително е необходима, научните и международните стандарти разграничават семейната грижа от институционалната. Насоките на ООН за алтернативната грижа подчертават, че за малките деца алтернативната грижа по принцип следва да бъде организирана в семейна среда, като институционалната грижа не следва да бъде предпочитаното решение и, когато все още съществува, трябва да бъде част от процес на деинституционализация [15].

Често се изтъква, че семейната грижа е предпочитана, но семейната алтернативна грижа не е заместител на възможността детето да остане със своето непосредствено семейство, когато това е безопасно и възможно.

Следователно приемната грижа не трябва да бъде представяна като идентична с институционалната грижа. При добре функционираща приемна среда детето може да получи по-персонализирана и постоянна връзка с грижещ се възрастен. Но и приемната грижа не следва да се превръща в автоматичен заместител на биологичното семейство, когато е възможно детето безопасно да остане или да бъде върнато при своите родители или близки.

Съществената цел не е детето просто да бъде „настанено“.

Целта е да бъде осигурена сигурна, стабилна и развиваща среда, като едновременно с това се запазват и възстановяват значимите отношения на детето, когато това е възможно и безопасно.

Това е особено важно при малките деца, защото времето в развитието не може да бъде върнато.

Няколко месеца за възрастния може да изглеждат като кратък период.

За малкото дете това може да бъде значителна част от живота му.

Когато системата управлява следствието

Тук се появява един от най-съществените въпроси пред всяка система за закрила на детето: дали се управлява причината или само последствието.

Ако едно семейство не може да осигури необходимите грижи, реакцията може да бъде насочена към извеждането на детето.

Но какво се случва след това?

Ако причините за трудността останат непроменени, детето може да бъде физически изведено от проблема, без проблемът да бъде психологично разрешен.

Това е съществено разграничение.

Когато родителят има нужда от подкрепа, обучение, психологична работа, материална помощ, медицинска или друга специализирана услуга, самото отделяне на детето не променя автоматично неговите родителски способности.

Когато семейната комуникация е нарушена, настаняването извън семейството не възстановява само по себе си комуникацията.

Когато детето има проблемно поведение, извеждането му не обяснява защо поведението се е появило.

Когато между възрастните съществува хроничен конфликт, преместването на детето от едно място на друго не решава непременно конфликта, който продължава да съществува.

Така може да се стигне до ситуация, при която системата управлява видимия резултат, но не достига до механизма, който го поражда.

Именно тук научните данни за институционализацията придобиват особено значение.

Институционалната грижа не е неутрална „пауза“ в живота на детето. Изследванията показват, че продължителното пребиваване в среда с недостатъчно стабилна индивидуализирана грижа може да бъде свързано с неблагоприятни последици за развитието, привързаността и социалното функциониране. Съвременен невронаучен преглед обобщава данни за неблагоприятни ефекти на ранното лишаване от подходяща грижа върху развитието на мозъка и системите, свързани със социалното и емоционалното функциониране [16].

Следователно самото наличие на физическа безопасност не е достатъчно, за да се приеме, че интервенцията е психологично благоприятна.

Това е важна граница.

Закрилата не трябва да се измерва само с това дали детето е извън непосредствения риск. Тя трябва да се оценява и според това каква среда получава след отделянето, какво се случва с привързаността му, как се поддържат отношенията с родителите и близките, как се осигурява постоянство на грижата и какъв е реалният план за бъдещето му.

Особено проблематична е продължителната неопределеност.

Детето може да не знае кога ще се върне.

Може да не разбира защо е отделено.

Може да преживява едновременно привързаност към родителите си и необходимост да се адаптира към новата среда.

Може да започне да изгражда нови отношения с приемен родител или професионален грижещ се, след което отново да преживее раздяла.

Така защитната система, ако не работи с достатъчно ясна перспектива, може неволно да произведе поредица от прекъснати отношения.

Това е особено значимо за деца, които вече са преживели нестабилност.

Затова въпросът не трябва да бъде само:

„Къде е по-безопасно детето днес?“

Трябва да бъде и:

„Каква среда ще му даде най-голяма възможност да изгради стабилни отношения и да се развива в дългосрочен план?“

Тези два въпроса невинаги имат един и същ отговор.

Когато родителят представлява реален и сериозен риск за детето, защитната интервенция може да бъде необходима. Но когато рискът може да бъде управляван чрез подкрепа, наблюдение и работа със семейството, отделянето не би следвало да бъде първата и най-лесна институционална реакция.

Тази идея има и по-дълбок обществен смисъл. В конфуцианската традиция управлението е мислено и през отношенията между възрастния и детето, между този, който има отговорност да води, и този, който се нуждае от възпитание и корекция. В „Великото учение“ е казано: „Когато владетелят, като баща, син и брат, е пример, тогава народът му подражава.“ А в „Аналектите“ Конфуций прави ясно разграничение между управление чрез наказание и управление, което води до вътрешна промяна:

„Води ги чрез закони и ги държи в ред чрез наказания — те ще избягват наказанието, но няма да имат чувство за срам. Води ги чрез добродетел и ги държи в ред чрез ритуала — те ще имат чувство за срам и сами ще се поправят.“

— Конфуций, „Аналекти“ (II.3) [17]

Тази идея може да бъде пренесена внимателно и към съвременната система за закрила на детето. Ако един родител има дефицит, който подлежи на промяна, задачата на държавата не би трябвало да се изчерпва с отстраняването му от детето. Когато това е безопасно и възможно, държавната намеса следва да бъде насочена към промяна на родителя и укрепване на семейната среда.

Добрият родител не поставя граница на детето само за да го накаже. Той поставя граница, за да му помогне постепенно да изгради способност само да регулира поведението си. По същия начин една зряла система за закрила не би трябвало да се стреми единствено да прекрати проблема чрез отделяне на детето, когато самият родител може да бъде подпомогнат да промени поведението си.

Отделянето на детето не е равнозначно на промяна на родителя.

Когато родителят не умее да регулира гнева си, той има нужда да развие самоконтрол. Когато не умее да поставя граници, трябва да бъде подпомогнат да ги поставя. Когато не разбира потребностите на детето, трябва да бъде подпомогнат да ги разпознава. Ако това е възможно и не съществува непреодолима опасност за детето, именно тази промяна следва да бъде целта на професионалната работа.

Разбира се, има случаи, в които детето трябва да бъде отделено от семейната среда. Когато съществува реална и сериозна опасност за живота, здравето или развитието му и тя не може да бъде овладяна по друг начин, защитната намеса е необходима. Но детето не трябва да бъде превръщано в наказание за родителския дефицит.

Това е съществената разлика между санкционирането на родителя и защитата на детето. Целта на закрилата не би трябвало просто да бъде детето да бъде изведено от проблемната среда. Когато е възможно, целта трябва да бъде проблемната среда да бъде променена така, че детето да може да остане в своето семейство.

Емоционалната зрялост и границите

Границата не е наказание.

Границата е информация за реалността.

• „Не можеш да удариш.“
• „Не можеш да вземеш чужото.“
• „Не можеш да говориш с другия по този начин.“
• „Не можеш да получиш всичко веднага.“

Тези послания не са противоположни на любовта.

Напротив – те са част от подготовката на детето за реалния свят.

Проблемът възниква, когато възрастният не може да понесе собственото си чувство за вина и затова премахва границата.

Понякога това се случва след раздяла или конфликт между възрастните, когато родителят се опитва да компенсира собствената си тревожност чрез прекомерно удовлетворяване на детето.

Тогава любовта може да се превърне в угаждане.

А угаждането не винаги е грижа.

Понякога то е неспособност да се понесе детското недоволство.

Когато детето трябва постоянно да бъде щастливо

Една от съвременните заблуди е представата, че добрият родител трябва да осигури на детето постоянно щастие.

Това е невъзможна задача.

Детето ще бъде разочаровано.

Ще му бъде скучно.

Ще загуби.

Ще чуе „не“.

Ще се скара с приятел.

Ще има несполука.

Ще трябва да чака.

Ще трябва да приеме, че другият човек има различно мнение.

Задачата на родителя не е да премахне всички тези преживявания.

Задачата е да помогне на детето да ги понесе.

Това е фундаментална разлика.

Емоционалната зрялост не е съвършенство

Емоционално зрелият човек също греши.

Той може да повиши тон. Може да реагира прекомерно. Може да съжали за поведението си.

Разликата е, че може да се върне към ситуацията.

Може да каже: „Реагирах неправилно.“

Може да се извини.

Може да промени поведението си.

Може да понесе неприятното усещане, че не е постъпил правилно, без да прехвърли отговорността върху другия.

Това е особено важно за детето.

Детето няма нужда от съвършен родител.

Нуждае се от достатъчно устойчив възрастен [18].

Какво означава да бъдеш емоционално зрял родител

Емоционално зрелият родител не е човек, който никога не се ядосва.

Той е човек, който може да бъде ядосан, без да превръща детето в мишена на собствения си гняв.

Не е човек, който никога не се разочарова.

А човек, който може да бъде разочарован, без да кара детето да се чувства виновно за неговото преживяване.

Не е човек, който винаги казва „да“.

А човек, който може да каже „не“ и да понесе реакцията след това.

Не е човек, който прави детето постоянно щастливо.

А човек, който помага на детето постепенно да стане способно да бъде устойчиво и когато животът не е такъв.

Източници и академични референции

1. Gross, J. J. (2015). Emotion regulation: Current status and future prospects. Psychological Inquiry, 26(1), 1–26. https://doi.org/10.1080/1047840X.2014.940781
2. Linehan, M. M. (1993). Cognitive-behavioral treatment of borderline personality disorder. Guilford Press.
3. American Psychiatric Association. (2013). Diagnostic and statistical manual of mental disorders (5th ed.). American Psychiatric Publishing.
4. Gibson, L. C. (2015). Adult children of emotionally immature parents: How to heal from distant, rejecting, or self-involved parents. New Harbinger Publications.
5. Byng-Hall, J. (1995). Creating a secure family base: Some implications of attachment theory for family therapy. Family Process, 34(1), 45–58. https://doi.org/10.1111/j.1545-5300.1995.00045.x
6. Baumrind, D. (1991). The influence of parenting style on adolescent competence and substance use. The Journal of Early Adolescence, 11(1), 56–95. https://doi.org/10.1177/0272431691111004
7. Vygotsky, L. S. (1978). Mind in society: The development of higher psychological processes (M. Cole, V. John-Steiner, S. Scribner, & E. Souberman, Eds.). Harvard University Press.
8. Mischel, W., Shoda, Y., & Rodriguez, M. I. (1989). Delay of gratification in children. Science, 244(4907), 933–938. https://doi.org/10.1126/science.2658056
9. Twenge, J. M., & Campbell, W. K. (2018). Associations between screen time and lower psychological well-being among children and adolescents: Evidence from a population-based study. Preventive Medicine Reports, 12, 271–283. https://doi.org/10.1016/j.pmedr.2018.10.003
10. Skinner, B. F. (1953). Science and human behavior. Macmillan.
11. Carr, A. (2014). The evidence base for family therapy and systemic interventions for child-focused problems. Journal of Family Therapy, 36(2), 107–157. https://doi.org/10.1111/1467-6427.12032
12. van IJzendoorn, M. H., Luijk, M. P. C. M., & Juffer, F. (2008). IQ of children growing up in children’s homes: A meta-analysis on IQ delays in orphanages. Merrill-Palmer Quarterly, 54(3), 341–366. https://doi.org/10.1353/mpq.0.0002
13. Lionetti, F., Pastore, M., & Barone, L. (2015). Attachment in institutionalized children: A review and meta-analysis. Child Abuse & Neglect, 42, 135–145. https://doi.org/10.1016/j.chiabu.2015.02.013
14. Garcia Quiroga, M., & Hamilton-Giachritsis, C. (2016). Attachment styles in children living in alternative care: A systematic review of the literature. Child & Youth Care Forum, 45, 625–653. https://doi.org/10.1007/s10566-015-9342-x
15. United Nations General Assembly. (2010). Guidelines for the alternative care of children (A/RES/64/142).
16. Nelson, C. A., III, Zeanah, C. H., & Fox, N. A. (2019). How early experience shapes human development: The case of psychosocial deprivation. Neural Plasticity, 2019, Article 1676285. https://doi.org/10.1155/2019/1676285
17. Confucius. (1998). The Analects of Confucius: A philosophical translation (R. T. Ames & H. Rosemont, Jr., Trans.). Ballantine Books.
18. Winnicott, D. W. (1971). Playing and reality. Routledge.

World Health Organization & Gulbenkian Global Mental Health Platform. (2015). Promoting rights and community living for children with psychosocial disabilities. World Health Organization. https://iris.who.int/bitstream/handle/10665/184033/9789241565004_eng.pdf

Професионална бележка:

Настоящият текст разглежда емоционалната зрялост като психологична характеристика на функционирането в човешките отношения и в частност в родителско-детските отношения. Използваните понятия не следва да се възприемат като самостоятелни диагностични категории. При оценката на конкретно дете, родител или семейна система е необходимо да бъдат анализирани индивидуалният контекст, развитието на детето, естеството и продължителността на рисковите фактори, качеството на отношенията и възможностите за промяна.

При решенията относно отделяне от семейна среда следва да се разграничават реалната необходимост от защита от семейните трудности, които могат да бъдат преодолени чрез подходяща и навременна подкрепа. Когато отделянето е необходимо, неговото планиране следва да отчита не само непосредствената безопасност, но и дългосрочните потребности на детето от стабилни отношения, принадлежност, постоянство на грижата и развитие.

АВТОРСКИ ПРАВА

© 2026 Йордан Тодоров. Всички права запазени.

Текстът, съдържанието, структурата и оформлението на настоящото произведение са защитени с авторски права.

Без предварително писмено съгласие на автора не се разрешава възпроизвеждане, публикуване, препубликуване, разпространение, продажба, преработване, превод или включване на произведението или на съществени части от него в други издания, електронни или печатни материали.

Свободното предоставяне на материала за четене не представлява отказ от авторските права върху произведението.

Разрешено е цитиране на кратки откъси за научни, образователни, професионални или информационни цели при коректно посочване на автора и източника.

Автор: Йордан Тодоров

Тази публикация е предоставена за свободен достъп. Ако желаете доброволно да подкрепите създаването на бъдещи професионални и научни публикации, книги и издателски проекти, можете да направите дарение чрез Revolut.

https://revolut.me/yordanstodorov
Подкрепа за бъдещи публикации и издателски проекти

Когато агресията говори: психологически и институционални детерминанти на детската агресия

Детската агресия е сред най-сложните предизвикателства пред психологията, социалната работа и семейното право. Зад агресивното поведение често стоят психологически процеси, семейна динамика и институционални фактори, които изискват професионално разбиране и координиран подход.

Детската агресия е сред най-сложните предизвикателства пред психологията, социалната работа и семейното право. Зад агресивното поведение често стоят психологически процеси, семейна динамика и институционални фактори, които изискват професионално разбиране и координиран подход.

Настоящото издание предлага задълбочен анализ на психологическите и институционалните детерминанти на детската агресия, като съчетава научни изследвания, нормативна рамка, съдебна практика и практически професионален опит.

Особено внимание е отделено на влиянието на висококонфликтното родителство, конфликта на лоялност, родителското отчуждение и ролята на институциите при работата с деца и семейства.

---

В изданието ще откриете

• психологическите механизми на агресивното поведение в детска възраст;
• влиянието на семейната среда и междуличностните конфликти;
• висококонфликтното родителство и конфликтът на лоялност като рискови фактори;
• институционалните аспекти на закрилата на детето;
• анализ на релевантната практика на Върховния касационен съд и Европейския съд по правата на човека;
• анонимизиран професионален казус, илюстриращ взаимодействието между психологическите и институционалните фактори.

---

За кого е предназначено изданието?

Книгата е предназначена за:

• психолози;
• психотерапевти;
• социални работници;
• специалисти по закрила на детето;
• семейноправни адвокати;
• съдии;
• вещи лица;
• медиатори;
• педагогически специалисти;
• студенти по психология, социални дейности и право;
• родители и всички, които се интересуват от проблемите на детското развитие и семейните отношения.

---

Дигитални издания

🇧🇬 Българско издание

Gumroad (основен достъп)
https://yordantodorov.gumroad.com/l/tpnox

Payhip (алтернативен достъп)
https://payhip.com/b/QURrE

---

🇬🇧 English Edition

Gumroad (Primary Access)
https://yordantodorov.gumroad.com/l/yordantodorov

Payhip (Alternative Access)
https://payhip.com/b/TiIQ7

---

Безплатен професионален преглед

За читателите, които желаят предварително да се запознаят със съдържанието, е подготвен безплатен професионален преглед, който представя основните теми, структурата и практическата насоченост на изданието.

Безплатен професионален прегледИзтегляне

---

Подкрепете независимата ми работа

Ако тази публикация Ви е била полезна и желаете да подкрепите бъдещи независими професионални изследвания, публикации и практически материали в областта на детската психология, семейните отношения и защитата на правата на детето, можете да направите доброволно дарение.

Вашата подкрепа допринася за разработването на нови аналитични материали, професионални становища и научнопрактически публикации, които остават свободно достъпни за широката общественост.

Подкрепете бъдещи проекти: 👉 [тук]

или

📱 Сканирайте QR кода по-долу:

Кризисните центрове между закрилата и системния риск: когато държавата измерва капацитета, но не измерва достатъчно последствията

Кризисните центрове са необходима част от системата за социална закрила. При реална опасност, домашно насилие, трафик на хора или тежка семейна криза те могат да се окажат единственото място, което предоставя незабавна защита и сигурност. Поради това въпросът не е дали подобни услуги трябва да съществуват. Те трябва да съществуват.

Истинският въпрос е друг – дали действащият модел на финансиране, контрол и институционално взаимодействие поставя в центъра детето и обществения интерес или постепенно започва да се фокусира върху административните процеси, капацитета и усвояването на публичен ресурс.

През последните години държавата инвестира значителни средства в социални услуги. Съгласно утвърдените стандарти за делегираните от държавата дейности за 2026 г. услугата „Кризисен център“ се финансира със стандарт от приблизително 16 976 евро годишно за един потребителски капацитет. Когато в услугата са настанени майка и дете, те се отчитат като отделни потребители, което е напълно логично от организационна гледна точка, тъй като всеки от тях получава самостоятелна грижа и подкрепа.

Проблемът не е в размера на средствата. Социалните услуги не могат да съществуват без адекватно финансиране. Въпросът е дали обществото получава достатъчно информация за резултатите от това финансиране.

Колко от случаите, довели до настаняване в кризисна услуга, впоследствие се потвърждават от съдебните и административните производства? Колко от децата успяват да преодолеят последиците от кризата? Колко семейни конфликти действително намират устойчиво решение? И най-важното – какви са дългосрочните психологически последици за децата след приключване на институционалната намеса?

Това са въпроси, на които обществото има право да получи ясен отговор.

Особено чувствителна е темата за домашното насилие. В общественото пространство най-често се обсъждат случаите на физическо насилие, защото те са видими, оставят следи и по-лесно могат да бъдат доказани. От гледна точка на психологията обаче физическото насилие често е последният етап от значително по-дълъг процес.

Преди него нерядко съществуват продължителни форми на психологическо въздействие – унижение, обезценяване, контрол, манипулация, емоционален натиск, социална изолация и използване на детето като инструмент за въздействие върху другия родител. Тези форми на насилие рядко оставят медицински доказателства, но често причиняват дълбоки и трайни последици.

Разбира се, нито едно психологическо въздействие не оправдава физическото насилие. Но когато институциите анализират единствено последния видим епизод, без да изследват процесите, довели до него, съществува риск да бъде санкционирано следствието, а причината да остане извън вниманието на системата.

Това има особено значение, когато в центъра на конфликта се намира дете.

През последните години все повече специалисти обръщат внимание на явлението „конфликт на лоялност“. Това е състояние, при което детето започва да възприема отношенията си с единия родител като заплаха за отношенията си с другия. Постепенно то губи възможността свободно да изразява собствените си чувства и започва да се адаптира към очакванията на възрастните.

Последиците от подобно състояние могат да бъдат тежки – тревожност, вина, загуба на доверие, затруднения в изграждането на идентичност и проблеми в бъдещите междуличностни отношения.

Именно затова всяка институционална намеса следва да бъде оценявана не само по критерия за непосредствена безопасност, но и по критерия за дългосрочното психологическо благополучие на детето.

В практиката нерядко възникват сложни ситуации, при които паралелно се развиват производства по Закона за защита от домашното насилие, спорове за родителски права, мерки за закрила и ползване на кризисни услуги. В подобни случаи възниква въпросът дали държавата разполага с достатъчно ефективни механизми за проследяване на последствията от собствените си решения.

Какво се случва, когато впоследствие твърденията за насилие не бъдат потвърдени? Какво се случва, когато съдебните производства приключат с различен резултат от първоначалните предположения? Какво се случва с детето, което междувременно е било продължително отделено от единия родител и е изградило нова представа за семейните отношения?

Тези въпроси рядко намират място в официалните отчети.

Не по-малко значение има и изпълнението на съдебните актове. Българското законодателство съдържа множество механизми – задължителни предписания по Закона за закрила на детето, административни санкции, административнонаказателни процедури и правомощия на органите на МВР, включително по чл. 64 от Закона за Министерството на вътрешните работи.

Проблемът рядко е в липсата на законови инструменти.

По-често проблемът е в тяхното непоследователно прилагане.

Така понякога се създава впечатление, че държавата разполага с достатъчно механизми да започва процедури, но значително по-трудно успява да възстановява нарушените отношения след приключването им. А когато става въпрос за деца, всяко забавяне има психологическа цена.

Сериозен обществен дебат заслужава и моделът на управление на социалните услуги. Не става дума за противопоставяне между общински услуги и неправителствени организации. Във всяка система съществуват както добри, така и проблемни практики.

Въпросът е дали настоящият модел осигурява достатъчно независимост, прозрачност и равнопоставеност между всички лицензирани доставчици.

Когато една и съща институционална среда участва в планирането на услугите, разпределението на публичния ресурс, управлението на собствени услуги и контрола върху тяхното изпълнение, възниква риск от институционален конфликт на лоялност. Дори при липса на нарушения подобен модел неизбежно поражда съмнения относно безпристрастността на системата.

Поради това все по-актуален става въпросът дали финансирането не следва да бъде обвързано в по-голяма степен с реално измерими резултати, независима оценка и прозрачни критерии, приложими по еднакъв начин към всички лицензирани доставчици.

Кризисните центрове не са проблемът.

Проблемът е, че обществото все още разполага с повече информация за размера на финансирането, отколкото за реалните резултати от него.

Проблемът е, че детето често присъства в статистиката като потребител на услуга, но значително по-рядко се проследява какво се случва с него години след приключване на интервенцията.

Проблемът е, че административните показатели са лесни за измерване, докато психологическите последици са трудни за отчитане.

Една социална политика не следва да бъде оценявана единствено чрез броя на услугите, броя на потребителите или размера на усвоения публичен ресурс.

Истинският критерий е дали след намесата на системата детето е по-защитено, по-спокойно и по-близо до нормалното си развитие.

Защото успехът на една социална услуга не се измерва с броя на преминалите през нея хора, а с броя на човешките съдби, които действително е успяла да подобри.

Създавайте по-богати серии от изображения

Надградете, за да създавате по-качествени многостранични визуализации, презентации и сторибордове с новия мощен модел Thinking.

Изпробвайте

Какво представлява „конфликтът на лоялност“ у детето и какви са дефицитите на държавната система

Психологически аспекти на семейния конфликт: Какво представлява „конфликтът на лоялност“ у детето и как да го разпознаем

Разводът и последващата раздяла между родителите са сред най-високорисковите събития в житейския цикъл на семейството. Когато конфликтът между възрастните ескалира извън рамките на юридическия спор и се превърне в хронична емоционална война, детето неизбежно бива въвлечено в ролята на психологически заложник. В консултативната практика най-честото и тежко явление, което се наблюдава в тези ситуации, е т.нар. конфликт на лоялност.

Какво представлява конфликтът на лоялност?

За едно дете майката и бащата са двата стълба на неговия свят. По природа то изпитва дълбока, естествена привързаност и към двамата. Конфликтът на лоялност възниква тогава, когато детето започне подсъзнателно да усеща, че ако покаже обич, уважение или привързаност към единия родител, това се приема като предателство от другия.

Детето се оказва в невъзможна ситуация: то вярва, че за да запази любовта и сигурността на родителя, при когото живее, трябва изцяло да отрече и отхвърли другия родител. Това не е негово свободно решение, а тежък психологически защитен механизъм за оцеляване в конфликтна среда.

Основни индикатори, които се наблюдават на терен:

1. Емоционално разцепване (черно-бяло мислене): В представите на детето единият родител става „изцяло добър“, а другият – „изцяло лош“. Тази динамика е неестествена за детската психика и е ясен знак за емоционален натиск.
2. Кампания за отхвърляне: Детето започва да критикува отсъстващия родител с доводи, емоции и фрази, които очевидно са заимствани от речника на възрастните, без да може да даде реален личен пример защо се сърди.
3. Тревожност и вина: Детето изпитва силен страх или чувство за вина, ако се е забавлявало или е прекарало добре времето си с другия родител, и се опитва да скрие този факт.

Методология на терапевтичната и експертна интервенция

Преодоляването на конфликт на лоялност е сложен процес, който не може да бъде решен с еднократни срещи или единствено с насочване на детето към терапия. Практиката показва, че за постигане на устойчив резултат са необходими четири фундаментални условия:

• Фокус върху работата с родителите: Детето е симптомът, но източникът на проблема са възрастните. Изключително важно е да се провежда целенасочена терапевтична и консултативна работа с родителите. Без промяна в техните нагласи и поведение, детската психика остава блокирана в конфликта.
• Дългосрочно и системно наблюдение: Оценката на детската психика изисква проследяване на поведенческите модели в динамика и в различни ситуации, а не изолирани интервюта в чиновнически кабинети.
• Интензитет и честота на контактите: Детето трябва да има редовни, чести и предвидими контакти с отчуждения родител. Само чрез реално съпреживяване и натрупване на нов позитивен опит могат да се оборят изкуствено насадените внушения.
• Работа с осъзнаването на отглеждащия родител: В по-голямата част от случаите именно родителят, за когото е определено да отглежда детето ежедневно, се явява първопричината за отключването на конфликта на лоялност. Промяната е възможна само тогава, когато този родител осъзнае деструктивната роля на своето поведение и разбере, че отнемането на втория родител нанася дълбока травма върху личностното развитие на собственото му дете.

Институционалният лабиринт и дефицитите на държавния апарат

Когато казусът влезе в полезрението на социалните служби и съдебната система, лъсва най-големият дефицит на системата. Държавният апарат отказва да използва целия наличен обем от законова разписана държавническа принуда, за да съдейства за отшумяването на този релационен конфликт.

Вместо да наложат респектиращи санкции и мерки спрямо родителя, който упражнява психологически натиск, институциите проявяват административно бездействие. Пагубното е, че в много случаи отделите „Закрила на детето“ (ОЗД), чрез своите повърхностни, формални и закъснели доклади, допълнително засилват конфликта.

Паралелно с това се наблюдава и друг системен проблем: държавата напълно абдикира от задължението си да подпомага, защитава и осигурява методологическа подкрепа на специалистите, работещи в един толкова сложен процес. Експертите на терен често са оставени без институционална защита срещу натиск и родителска агресия. Работата при семейни кризи изисква държавата да застане като сигурен гръб зад подготвените кадри, осигурявайки им ясни механизми за съдействие. Приемането на детското отхвърляне за „чиста монета“, без изследване на скрития модел на индоктриниране и без подкрепа за терапевтичния екип, де факто узаконява отчуждаването.

Затова изготвянето на независими психологически становища е критичен инструмент в съдебния процес. Едно научно и методически издържано становище трябва да бъде напълно обективно, стъпило на изследване на реалното поведение на всички страни и насочено изцяло към висшия интерес на подрастващото и запазването на неговото право на пълноценна връзка и с двамата родители.

Възстановяване на баланса

Пътят към преодоляване на семейните кризи изисква време, професионален подход и изваждане на детето от ролята на „съдия“ между майката и бащата. Работата на експерта-психолог в тези ситуации не е да заема страни, а да предостави обективна картина на семейната динамика. Това помага както на родителите, така и на съдебните състави да вземат правилни, законосъобразни и хуманни решения, които да върнат спокойствието в детския свят.

ЛЪСНА ВАРНЕНСКА СХЕМА ПОЛЗВАЩА РАЗБИТИ ДЕТСКИ СЪДБИ

Поради високия интерес и поради факта, че статията изчезна от няколко електронни медии, се наложи да я принтирам на хартия през 2019 г. Възможно е и прокуратурата на Република България да се сезира. Ето и съдържанието на статията: Отработена схема за съсипване на деца и родителите им, преживели раздяла в семейството, прикрита под формата на неправителствена организация, която уж защитава хлапетата и техните права, лъсна в последните дни при разследване на скандален случай край морето. Варненският зъболекар Ивайло Василев, срещу когото има обвинение, че е насилвал сексуално дъщеря си е заместник- председател на Конфедерация за защита правата на децата. Въпреки помпозното име на организация, от което би трябвало да следва, че същата се грижи за интересите на децата, това съвсем не е така. Конфедерацията е превърната в частна група за оказване на натиск върху социалните служби и съдебните органи в интерес на родителя, с когото работи. Тя обслужва основно свои членове, на които осигурява адвокати и психолози. Експертите пишат извънсъдебни експертизи по желание и поръчка на клиентите им, които те използват като доказателства пред съдебните и разследващи органи. Членовете на Конфедерацията пък са си взаимни свидетели и са специализирани в мръсните номера срещу родителя – враг. Именно с хора, близки организацията е пълен домът на Василев и улицата пред него, когато органите на полицията се опитваха да изпълнят указанията на съда, който е издал Заповед за незабавна защита срещу Василев заради подозрението, че е блудствал с детето си. Всъщност Конфедерация за защита правата на децата до скоро беше съвестна организация, която действително работеше за интересите на децата. Всичко обаче се променя, когато организацията получава лиценз за извършване на социални услуги. Това й позволява да създаде Център за обществена подкрепа, който да работи с родители и деца. Според запознати всяко направление, издадено от социалните служби за ползване на съответния ЦОП се финансира от държавата с 2500 лв. Тогава около Ивайло Василев се формира „група по интереси”, която с фалшиво общо събрание спретва преврат на тогавашния председател Йордан Тодоров. За председател е избрана Вера Иванова със заместници адвокат Анели Чобанова, адвокат и на голяма част от членовете на Конфедерацията, и въпросният Ивайло Василев. В този момент Василев се развихря на територията на Варна и започва да обикаля социалните служби и да им оказва натиск по различни случаи, свързани с близките до него родители, водещи спорове за правата на децата си. От името на Конфедерацията той подписва „социални доклади” до съда, указания до социалните служби и жалби срещу тях, ако не удовлетворят исканията му по даден казус. Интересно е да се види дали сега психолозите на Конфедерацията ще предоставят на зъболекаря експертиза, писана под негова диктовка и свидетелствата на присъствалите в дома му при извеждането на детето членове на сдружението. Принтиран файл от медията може да свалите от тук:

Редно ли е директорите на училищата да не допускат родителите да съпровождат децата до класните стаи

Предмет на многогодишен спор е дали родителите следва да водят децата си до класната стая.

От този спор често произлизат нападки между учители и родители, а от тях страдат децата.

В същност какви са правилата?

чл. 47. (1) от Конституцията на Република България определя, че: Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.

От цитираната норма може да направим извод, че за поведението и действията на децата отговарят родителите, но институциите следва да ги подпомагат.

Как реално се получава:

Директорите на училищата и работещите в тях учители считат, че се създава хаос и заплаха за тяхната и сигурността на децата, а именно от агресивни родители, които ходили да се карат с персонала на училищата в това число и с учителите.

Аргументацията по тази теза звучи логична!

Законодателят ни обаче е намерил способ за решаване на подобен вид проблеми, като е подсигурил национална система „телефон 112“. Съответно всяко звено към МОН (училище) се е гарантирало, като е наело (плаща) на охранителна фирма, която е в правомощията си да се обади на цитирания телефон и дори да се намеси силово в случаите на агресивно поведение. Съответно следва да се направи изводът, че евентуални „заплахи“ има как да се предотвратят.

Оказва се обаче, че трудовите характеристики на охранителите се простират до там. Съответно ако възникне конфликт между деца, то това е извън компетенцията на служителят на охранителната функция. Той е там, за да поиска да се легитимират външните посетители и в случай, че създават проблеми да се намеси законосъобразно.

Възниква обаче проблема на охранителя!

Той следва да впише в книгата всеки външен посетител в това число родител и да го допусне било то до класната стая на детето, дирекция и т.н.. Въпреки, че това е задължение по трудова характеристика на охранителите, то на тях не им се нрави да го изпълняват, тъй като сутрин когато отиват малките деца на училище, следва да се впишат в книгата всички родители.

Липсва ли организация и ако е така, защо поради този факт да страдат децата?

Чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето гласи:  Родителите, настойниците, попечителите или другите лица, които полагат грижи за дете, са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие.

От тази норма възникват въпросите:

Ако охранителите не отговарят пряко за децата ни и те може да пострадат в училище, а наша отговорност е да не ги оставяме без надзор, то тогава защо не ни допускат до класната стая?

Знаем ли какво става в сградите на училищата при положение, че новинарските емисии постоянно ни напомнят, че редовно се сбиват деца в училище, агресия от учител и т.н.?

Съществуват ситуации, които си остават тайна и вътрешноорганизационен проблем, който директорите заобикаляйки закона си подсигурят спокойствие, а именно, когато разпространят новината чрез охранителите и учителите, че има издадена от директора заповед да не се допускат родителите в сградата.

Тези „заповеди“ противоречат на закона и съответно не се издават, тъй като следва съда да ги отмени.

Недопускането на родителите в сградата ги поставя в обективна невъзможност да имат поглед върху царящия хаос в училищата. В последствие възникват възмущенията – детето ми се прибра със счупен зъб, детето ми бе набито, децата са агресивни и стигаме до заключението, че днешните деца са ЛОШИ.

Разбира се, когато не се допускат родителите в училище се печели пълна манипулация и интерпретация на ситуациите, а така се печели спокойствие за персонала, но отговорността пада върху родителя.

Оказва се обаче, че при неспазване на хипотезата на чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето, е възможно да станем жертва на социалните служби, а в последствие на доставчиците на социални услуги.

Следва ли, че в мътна вода се лови риба?

В Наказателния кодекс, раздел престъпления против брака и семейството, законодателя е предвидил в чл. 182, ал. 1, че: Родител или настойник, който остави лице, намиращо се под родителски грижи или настойничество, без надзор и достатъчна грижа и с това създаде опасност за неговото физическо, душевно или морално развитие, се наказва с лишаване от свобода до три години, както и с обществено порицание.

Дали това означава, че ако оставим детето си пред входа на училището и по стълбите то бъде бутнато от някое друго дете и с това се създаде опасност за физическо или душевно развитие на нашето дете, то отговорността ще е наша?

Децата не носят наказателна отговорност и тях ги изключваме при евентуална увреда!

Учителя не е присъствал на ситуацията и го изключваме от поемането на вина!

Охранителя не е компетентен да се намеси, а и той си е до кабинката!

Аха! Ще видим на камерите!

Дали е ефективен този способ?

Ще видим как ни пребиват детето?

Как му чупят ръката?

Да!

Кой обаче носи отговорността законодателя е преценил!

Съответно е виновен този, този който е оставил без надзор детето си и …

Вероятно Конституцията е имала предвид, че трябва да се гради партньорство между държава и родители.

В текста, който е на снимката се вижда, че липсва цитираната по-горе заповед от директора на 105 СУ.

Дерзайте!

Да живеят „Социалните услуги“, Агенция за качеството на социалните услуги и западният (капиталистическият) метод на разпределянето на средствата:

Да живеят „Социалните услуги“, Агенция за качеството на социалните услуги и западният (капиталистическият) метод на разпределянето на средствата:

Ако се скараш на детето си – Социални услуги (държавни субсидии);

Ако се разделят родителите – Социални услуги (държавни субсидии);Когато не слуша детето и го накажеш- Социална услуга (държавни субсидии);

Ако плеснеш детето си – Социаална услуга ЦНСТ (държавни субсидии) и „Повишаване на Родителски капацитет“ – Социална услуга (държавни субсидии), бонус-бой на детето в ЦНСТ;

Когато не вършиш това, което е решила държавата и ЕС за „най-висшия интерес“- Социални услуги (държавни субсидии);Когато държавата ти определя как да се държиш с детето си, а то е станало „проклето“ – Социална услуга ВУИ и Социална услуга „Повишаване на Родителски капацитет“(държавни субсидии);

Накрая, когато детето стане престъпник – Затворнически общежития (държавни субсидии);

Математика – уравнение с много „неизвестни“!

* Не всички от посочени услуги са по желание!

Снимка източник: https://www.solihull.gov.uk

В България се търгува с деца или това са „стратегиите“ за децата?

Днес попаднах на един материал на страхотната журналистка Еми Мариянска, който бе публикуван през 2015 г..

По онова време бях председател на една НПО, от чиито действия към настоящия момент се срамувам и често се ядосвам. Качвам интервюто, тъй като е много описателно.
Много хора не вярваха, че в България се случват „странни неща“. Едва сега, когато се заговори за „Национална стратегия за детето 2019-2030г.“ обществото започна да проглежда.

“ШОУ” много пъти е изнасял случаи с деца под закрила. Отскоро водим и полемика имат ли право хора със съмнителен имидж в обществото да стават осиновители и приемни родители. Какво представляват институциите, призвани да закрилят правата на децата у нас? Какви са проблемите в тази сфера, работят ли ефективно тези институции, попитахме Йордан Тодоров от Конфедерация за защита правата на детето. – Г-н Тодоров, има десетки сдружения за закрила на детето, но има ли на практика реална защита на правата на детето у нас?
– Сдруженията настина са безброй, но няма друга обществена форма, освен тях – трябва да се регистрираш някак, за да упражняваш такава дейност. Друг е въпросът кой какво върши и за какво го прави – реализира ли закрила по конкретни казуси с деца… Натъквам се, направо казано, на злоупотреби. Ще говоря с конкретни примери:
На 27 февруари, преди празничните мартенски дни, баща и дете си играят на карти. Детето „било” бащата и той го бутнал за закачка с думите: „Абе, ти ли ще ме биеш на карти?!”, детето взима една пластмасова чаша да се „отбранява” и настава шумотевица. Бабата по майчина линия, т.е. тъщата, се възползва от момента, тълкувайки го „посвоему”, и се обажда в полицията. Пристига полицейска кола от Второ районно РУП, нахлуват в къщата, а полицаят вика линейка и казва на лекаря: „Напишете, че детето е било в несвяст!”. Лекарят отказва да го направи и между него и полицая започва пререкание. Полицаят почва да настоява да качат детето в линейката и да го закарат в „Пирогов”. Лекарят отказва и се сопва на полицая, че „Спешна помощ” постоянно е критикувана, че не може да покрие нуждите от спешно нуждаещи, а го занимават с глупости. Пише си съответния документ и дава копие от него на майката. И точно в тоя момент идва още една полицейска кола с двама служители, издърпват медицинския документ от ръцете на майката и й казват: „Качвай се в патрулката!”. Карат детето и майката в районното управление. По време на пътуването майката подразбира, че има служителка от „Закрила на детето”. А всичко, забележете, се развива в петък, след работно време и преди празничните дни за 3 март! Вътре в районното детето, разстроено, тръгва към майката, но го възпират с думите: „Сега ще видим майка ти кого обича повече – тебе, или баща ти!…” – Карат майката да подаде жалба срещу бащата за домашно насилие. Тя отказва, но на един по-късен етап я принуждават да го направи. Оттам качват детето и майката пак в патрулка и ги закарват в кризисен център „Вяра, надежда и любов”, и настаняват детето там. Наказателно оставят майката да се прибере пеш по вечерно време от кв. „Надежда” до кв. „Бенковски”. Детето остава в дома и постоянно плаче. На 10 е – още дете! И болно от астма, без помпа за дишане! Можело е при един пристъп направо да умре. Ден-два след престоя в дома получава някакви обриви и едва тогава разрешават на майката да го заведе на личния лекар за талон за влизане в болница. Приемат ги в болницата. И едва тогава детето разказва на майка си, че е бито в кризисния център и дори е заплашвано сексуално! Майката прави една експертиза, която потвърждава, че е възможно да е бито. Идва време да ги изпишат и детето, като вижда ония от „Закрила на детето”, избягва. Майката хуква след него и оттогава насам никой не е виждал нито детето, нито майката. Пуснали сме сигнал до прокуратурата, но няма резултат. Сега искам да ви обърна внимание на няколко нарушения. Да започна с това, че без заповед за извеждане на детето от дома му то е настанено в дом. Ето какво отговаря г-жа Ева Жечева от ДАЗД: че била предприета мярка полицейска закрила. Но тази мярка е 48 часа, а не няколко дни!..
– Казахте, че в крайна сметка майката е подала жалба за домашно насилие…
– Да, подала е жалба до прокуратурата, но не е подписала декларацията за задействане на процедурата. Жената е била под натиск и се е чудила как да задържи детето, да го прибере от кризисния център.
– Какви са наблюденията ви върху приемното родителство? Проверяват ли се щателно кандидатите за приемни родители?
– Процедурата за приемно родителство е направо измислена.
Разговарял съм с един от членовете на комисия за одобрение на кандидати за приемна грижа и той признава, че има големи нарушения. Удостоверенията за приемно родителство се издават със съдействието на дирекциите по социално подпомагане, които са териториални към общините, но не са подчинени на кметовете им. Така се размива отговорността. Шапката е Министерството на социалните грижи. Аз още в предварителния ни разговор ви казах, че самото сдружение, което представлявам, е от потърпевши от системата. Ние се самофинансираме, защото стимулът ни е тръгнал като личен проблем и сме се сблъскали с всички язви на тази система. Имаме член на сдружението, който живее в Холандия – една жена. Тя твърди, че ние вървим по най-лошото от холандската система във връзка с т.нар. закрила на децата. Сподели ни един случай, в който съседката й родила дете, но по-голямото дете на тази жена почнало да ревнува заради новороденото. Жената отишла в социалните служби да сподели проблема, за да й помогнат да го реши, и те й казали: „Няма проблем, утре ще дойдем!”. Отишли на другия ден и извели детето от семейството!
Пример от „съвършената” холандска система. Лошото е, че май се движим по нейния образец. Жената от Холандия, с която ние работим, беше много активна и по случая Меган в Англия. Помните, че тогава имахме една министърка на правосъдието, която каза, че не може да вземе отношение по този спор. Меган бе осиновена, а сега делото е в Страсбург. В дъното на процедурата с отнемане на деца стоят пари. На 19 януари в Народното събрание се състоя кръгла маса на тема: „Правата на децата ни – отговорност или бизнес“, а нашето сдружение презентира десет случая на чудовищни парадокси. Един от тях ще ви разкажа: Двойка родители имат 4 деца и живеят в Плачковци, община Трявна. Заповедта за извеждане на децата от биологичното им семейство представляваше две странички – от едната страна за двете деца, от другата – за другите две. В изложението нямаше никаква фактическа част, заповедта няма изходящ номер, няма печат. Ето с това хвърчащо листче са изведени децата на това семейство! Писахме жалба до главния прокурор на Република България, но от Върховна административна прокуратура, както обикновено, ни отвърнаха, че „няма достатъчно данни за престъпление”. Извеждането на децата от семейството става на 11 ноември миналата година. Сигнала не казват кой го е подал. Бащата на децата ни сподели, че имал пререкания с началник на отдел „Закрила на детето” в Трявна – жена, която преди години настанява бащата на тези деца в дом за сираци. Тогава на него му казват, че майка му е починала, а на нея казват, че детето й е починало… Майката, обаче, не вярва – идва в София и почва да си търси детето. Намира го и си го връща след няколко години. След което умира. След смъртта й вторият й съпруг осиновява детето, изучва го. Момчето завършва средно образование – дърворезба. Харесва се с някакво момиче от приложните изкуства и се женят. Това е историята на мъжа от Плачковци. Раждат им се децата. Едното от четирите е „Дете на годината” за Трявна. Явно за да си направят актив, от SOS-детски селища и отдел „Закрила на детето” – Трявна, ги посещават и им казват: „Много са ви лоши битовите условия, ще ви отпуснем 200 лева помощ, за да си боядисате къщата”. Хората боядисали къщата, но, въпреки това, после им взимат децата. Онази социална служителка, която някога изиграва такава фатална роля в живота на мъжа, бащата разказва, че активно съдейства да му отнемат децата. „Ти си расъл в дом и децата ти ще бъдат в дом!” му казала, а когато кметът на Трявна предлага на семейството общинско жилище, тя го прекъснала с думите: „После ще говорим!”…
Няма други подбуди за подобно поведение, освен материален интерес. Най-малкото дете, което се ражда седмаче, е настанено в Габрово, останалите три – в SOS-детски селища в Трявна. От bTV показаха репортаж по този случай. Моите критики бяха „отрязани” и обликът на предаването се получи следният: родителите нямат средства, държавата е добра, ние им дадохме предписание, те го спазиха и им върнахме децата. Само че им върнаха три деца, не четири!…
– Как така?!
– Четвъртото, седмачето, все още си седи в приемно семейство в Габрово. Ходят, виждат го, там е, но… Допреди половин месец детето, което вече е на 6 месеца, са го държали и можело да пристъпва на крака, а сега било със свити крачета и приемната майка го масажирала. Бащата разбира от дирекция „Социално подпомагане”, че детето било с детска церебрална парализа. Може и да е придобито заболяването – при висока температура, гърч, удар по главата и т.н. Ако се стигне дотам, обаче, да се доказва, аз съм убеден, че административният орган ще укрие много неща. Разговарях лично с най-голямото дете от трите, докато бяха в SOS-детски селища, и то ми разказа, че там го били малтретирани. Крещяли им, наказвали ги да стоят на колене с вдигнати ръце, да клякат – да стават, и им говорели, че родителите им са отишли да празнуват Коледа по София и не се интересуват от тях. /?/. Децата, естествено, са били дълбоко разстроени от тия приказки. Това си е чиста манипулация за постигане на т.нар. синдром на родителско отчуждаване. Да не говорим, че и при осиновяванията, и в приемната грижа, разделят братче от сестриче, което е силно травмиращо за децата. Бащата от Плачковци ни изпрати снимка на зачервяване зад ухото на голямото момиченце. Преди това бил подал един сигнал в полицията, че децата му са били неправомерно изведени от семейството и… те му правят акт от 200 лева за „неправомерен сигнал”!?! След случая със зачервяването, подава втори сигнал – за малтретиране на дете, и те пак му налагат акт за неверен сигнал – този път от 2000 лева! За да спре да се оплаква. Решават, че няма малтретиране, без да освидетелстват детето в „Съдебна медицина”. С бележка от джипи. Социален служител от SOS-детски селища ми размаха пред очите една хвърчаща бележка с думите: „Ето, нищо му няма на детето!” – диадемата му била наранила ухото!… Пред мен представителка на SOS-детски селища – Трявна, взе да крещи на бащата защо бил подал сигнал срещу тях. Един взе да ми обяснява, че бил психолог. Представете си как тези хора са „работили” със семейството! Знаете ли как?! – „Направи изолация на къщата, иначе ще ти вземем децата!”… Случаите не са един и два. На една майка й отнемат двете деца и ги настаняват в SOS-детски селища в Дрен. Жената си има втори мъж и ражда трето дете. Вторият й мъж я подкрепя напълно в това тя да си вземе децата и да ги гледат заедно и трите. Един член на нашето сдружение – жена от Брюксел, пое половината наем на жилището, в което живеят. Дойде в България – искаше лично да се запознае със случая. Оказа се, че в SOS-детски селища в Дрен по-голямото дете – момченце, 3 години го държат с епилепсия, без да го лекуват. Получавало е пристъпи, в които е прегръщало сестра си като вкаменено. До такава степен, че е можело да я удуши. С много усилия успяхме да върнем тези деца при майката.
– Какви са изводите ви от всички тези потресаващи случаи?
– Че институциите за закрила на детето и за обществена подкрепа постоянно досаждат, но формално. Липсват истинската загриженост и професионализмът. Ще ви кажа как работят. Бяха отишли в дома на едно семейство от Център за обществена подкрепа (ЦОП) – Перник, и казали на хората, преди да им върнат децата: „Абе, луфтът между чекмеджетата май е много голям!…”. Търсят причини като прах по дрехите и пр., за да не върнат децата. И което ми направи впечатление, във всеки един от случаите чакат да се завърши цикълът със заплащането на социалната услуга, и тогава връщат децата.
– Питам се, доколко обществото знае всичко това?
– Не го знае. Хората не са наясно, че има много родители, които не са си захвърлили децата, ами неистово се борят за тях с мрежа от институции. Тези институции не искат това да се знае, а играят една фалшива роля, разиграват някаква псевдохуманност, която прикрива истинската причина – пари! Знаете ли какво ни каза директорката на „Социално подпомагане” в Габрово по повод децата от Плачковци?! – Въпросната директорка си разпозна подписите на заповедта пред трима представители на сдружението ни и в присъствие на бащата на децата. Заповедта, която както ви споменах, бе без нужните реквизити, направо нередовна. Директорката обясни това с думите: ”Ами, тя заповедта е такава, защото нашата юристка така я е написала! Ние вече 2 години така работим!…”. Това не означава ли, че може да има и други неправомерно изведени от семействата им деца?! И най-страшната констатация от тази среща: Срещнахме се с началник отдел „Закрила на детето” – Габрово, и аз я попитах: „Добре де, юристката ви защо е направила такава заповед?!”, а тя ми отвърна: „Ние нямаме юристка!”?!? Оказа се, че онази директорка от социалното ни излъга. И то без да й мигне окото!
– Каква е далаверата, грубо казано?
– Не мога да го докажа, но имаме сведения, че част от приемните родители не са случайно подбрани.
Част от тях са хора близки и познати на някого от служителите в социалните служби, изобщо хора, за които има гаранции, че ще бъдат услужливи към системата – ще взимат пари и ще си траят. Системата от своя страна брани тези хора. Финансовият интерес не е този, който е официално оповестен в обществото. На приемен родител му се дават 740 лева на дете до 7-годишна възраст. За по-голямо дете се увеличават парите. Аз лично съм виждал това в таблица в офис на „Закрила на детето” – „Оборище”. Прави ми впечатление, че почва да се вдига и прагът на социалната прослойка, към която се насочва системата. Това вече не са само най-бедните, ами се върви към условно наречения среден социален слой. Всичко започва да прилича на една легална перачница на пари. По неофициална информация, за услугата „психологическа подкрепа” отпускат 3000 лева на дете на центровете за обществена подкрепа!… Така наречените ЦОП-ове са неправителствени организации с лиценз за работа с деца. Взимат си психолози, и това е всичко. След време се кандидатства по европейски проекти и се усвояват пари, които „цопват” в системата. Тя, в замяна, застава зад гърба им. Всичко е толкова опорочено, че ме е срам дори да произнеса думите сдружение, фондация, конфедерация и пр.!…
– Казахте, че вече влизат сред пострадалите и средна класа хора, не само бедни и не само роми…
– О, имаме един много интересен случай с ромско семейство! Направо е за филм. Млада ромка от село Бухово, Софийско, ражда бебе и дядо й й помага да си гледа детето. Тя обаче след време решава да отиде да работи в града. Отива в Пловдив да проституира там. Дядото и жената, с която той живее, българка, гледат с голяма любов бебето. В един момент майката отива да си види детето, но със сутеньора си, и скоро след това се появяват социалните от „Оборище”. Нахлуват в къщата с полицаи, държат се грубо, даже ударили дядото през ръката и откарват без заповед, без нищо, детето. Бабата, българката, отива при социалните и казва, че иска да се грижи за детето, но не й го дават. Предполагаме, че под натиск от страна на сутеньора, майката подписва декларация, от която по-късно се отказва, но късно. Детето първо е дадено на приемен родител – една жена. Тази жена, обаче потърсва бабата и я вика да гледа детето, защото трябвало да пътува зад граница. Бабата отива и гледа детето в дома на приемната майка близо месец. Биологичната майка иска да се откаже от подписа си в декларацията, която е подписала, но те, вместо да й помогнат – ускоряват осиновяването на детето! Само за няколко дни вписват детето в регистъра за осиновяване, осиновяват го, сменят му ЕГН-то, и – край! Бабата и дядото го преживяват много травмиращо. Дядото постоянно плаче. Непрекъснато ходи със снимката му!..
– Има ли смъртни случаи на деца при приемни родители?
– Да. Повърнало, пък се задушило и т.н. Имаме и един друг интересен случай в Бургас. Майката на бебето, Ралица, е социолог. Родила е на късна възраст, но не са й направили генетичните прегледи, които са задължителни за родилки в рискова възраст. Детето се ражда с мозъчна малформация и без гълтачен рефлекс. Започват да обучават майката как да го храни със сонда. Карат я да разпише декларация, че се отказва от детето. Тя отказва. Вметвам, че това се прави масово. Ако помните Айше, която беше при отец Иван… А в Закона за задълженията и договорите, дори и в Наказателния кодекс са предвидени случаи, в които следва да се тълкува, че при родилна депресия, интервенции и под въздействието на упойващи средства и медикаменти, човек не носи отговорност за собствените действия, а камо ли да го карат да разписва документи, и то не какви и да е, а за да му отнемат детето! Такъв документ се счита за нередовен. Детето на Ралица от Бургас го настаняват в някакъв медикосоциален дом, в който се оказва, че върлува вирусна инфекция и то се разболява там от вирусна бронхопневмония. Почват да й ограничават контактите с детето – не й дават да го вижда и да го храни. И в един момент, според нея, за да почине детето не в дома, а в болница, го пренасят с кола на социална служба, не с линейка, в болница, където то умира. А през това време Ралица вече е потърсила контакти с професори – дават й надежди, че на детето има шанс да му се помогне да живее. Уви!… Сега в момента с бебенцето на хората от Плачковци положението е същото – не го връщат на родителите, не му се помага да го лекуват.
– Според вас, търгува ли се с деца в България?
– Според мен се търгува. С неизрядни заповеди се извеждат деца, срещу което се взимат пари за приемна грижа и т.н. Това не е ли търговия?! Нарочно се поддържа тромава процедура, хаотично разпределена между институции с неясни цели. Да не отваряме и жестоката тема, че може би част от осиновените деца отиват за органи.
Едно дете струва да се „купи” от 10 000 до 70 000 лева. Ако се „разфасова” на органи, само за един орган ще вземат толкова пари. Вие наясно ли сте, че ние не знаем къде са тези деца, които са осиновени?! Сменени са им ЕГН-та, тези деца не знаят биологичните си родители… Примерно, това дете от с. Бухово ние не знаем къде е! Може да е зад граница вече…

 

ТРЕВОЖНО РАЗСТРОЙСТВО ПРИ РАЗДЯЛА

Диагностицира се, когато страхът от раздяла е фокусът на тревожността и когато такава тревожност е възникнала за пръв път в ранното детство. Диференцира се от нормалната тревожност при раздяла, когато е в степен, която е статистически необичайна (включително анормално постоянство отвъд обичайния възрастов период) и когато е свързана със значими проблеми в социалното функциониране. ЧЕСТО СРЕЩАНИ СИМПТОМИ:
Развитийно неподходящ и прекомерен страх или тревожност при раздяла от тези, към които човекът е привързан, както се вижда от поне три от следните:

• Повтарящ се прекомерен дистрес, когато се очаква или преживява раздяла от дома или от основни фигури на привързаността.
• Упорити и прекомерни притеснения за загубата на фигурите на привързаност или за възможна вреда, която може да понесат, например болест, нараняване, дистрес или смърт.
• Упорити и прекомерни притеснения, че човекът ще преживее неприятно събитие (например ще се загуби, ще го отвлекат, ще претърпи инцидент, ще се разболее), което ще го раздели от основната фигура на привързаност.
• Упорито нежелание или отказ да се излиза, да се отдалечава от дома, да ходи на училище, на работа или другаде от страх от раздяла.
• Упорит и прекомерен страх или нежелание да остане сам или без основната фигура на привързаност у дома или в друга среда.
• Упорито нежелание или отказ да се спи извън дома или да се заспи, ако наблизо не е основната фигура на привързаност.
• Многократни кошмари, включващи темата на раздялата.
• Многократни оплаквания от соматични симптоми (например главоболие, болки в корема, гадене или повръщане), когато има раздяла от основната фигура на привързаност или раздялата се очаква.

Страхът, тревожността или избягването са упорити, траещи поне 4 седмици при децата и юношите и обикновено 6 месеца или повече при възрастните.
Разстройството предизвиква клинично значим дистрес или влошаване на функционирането в социалната, академичната, професионалната или друга важна област.

Разстройството не се обяснява по-добре с друго психично разстройство, например отказ да се напусне домът заради прекомерна съпротива срещу промяната при разстройството от аутистичния спектър; налудности или халюцинации за раздяла при психотичните разстройства; отказ да се излиза без доверен компаньон при агорафобията; притеснения за здравето или друга вреда, сполетяваща значимите други, при генерализираното тревожно разстройство.

При това разстройство хората демонстрират прекомерна тревожност, когато са извън дома или са разделени от тези, към които са емоционално привързани. Тази тревожност от раздялата трябва да е развитийно неуместна и прекомерна с начало преди 18-годишна възраст. Трябва да трае поне 4 седмици при децата и юношите и 6 месеца и повече при възрастните. Това разстройство може да предизвиква значим дистрес или влошаване на качеството на живота. То не се появява изключително по време на по-сериозно разстройство, например от аутистичния спектър, шизофрения, друго психотично разстройство, агорафобия или генерализирано тревожно разстройство.

Директорите на училищата прехвърлят ли отговорността върху преподавателите

По смисъла на нормативната уредба на Република България отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.

Родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете и подходящ контрол на поведението на непълнолетното дете (Семеен кодекс). Родителите, настойниците, попечителите или другите лица, които полагат грижи за дете, са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие (Закон за закрила на детето).

При неспазването на тези хипотези е възможно родителите да бъдат санкционирани, а именно:

Който в нарушение на чл. 8, ал. 7 остави без надзор и достатъчна грижа дете до 12-годишна възраст, за което полага грижи, с което създава опасност за неговото физическо, психическо и нравствено развитие, се наказва с глоба от 1000 до 2000 лв. за първо нарушение, а при повторно нарушение – с глоба от 2000 до 5000 лв., ако не подлежи на по-тежко административно наказание по специален закон или деянието не съставлява престъпление (Закон за закрила на детето).

Родител или настойник, който остави лице, намиращо се под родителски грижи или настойничество, без надзор и достатъчна грижа и с това създаде опасност за неговото физическо, душевно или морално развитие, се наказва с лишаване от свобода до три години, както и с обществено порицание (Наказателен кодекс).

В някои училища обаче директорите им е по-лесно да забранят на родителите да спазват разпоредбите и издават различни заповеди, с които да ги възпрепятстват. Ако обаче се случи нещо с детето то родителите излизат виновни, че то е оставено без надзор на пълнолетно лице и тогава се намесват социалните служби, Отделите „Закрила на детето“ и се започва едно проучване на родителите, направления за ползване на социални услуги и т.н.. В по тежки случаи може да се намеси прокуратурата и да повдигне обвинение.

Класните ръководители няма как да подсигурят на всяко едно дете своето присъствие на входа, но въпреки това директорите си измиват ръцете  тях.

При подадено заявление до директор на 105 СУ „Атанас Далчев – София е видно как се бяга от отговорност: