Когато агресията говори: психологически и институционални детерминанти на детската агресия

Детската агресия е сред най-сложните предизвикателства пред психологията, социалната работа и семейното право. Зад агресивното поведение често стоят психологически процеси, семейна динамика и институционални фактори, които изискват професионално разбиране и координиран подход.

Детската агресия е сред най-сложните предизвикателства пред психологията, социалната работа и семейното право. Зад агресивното поведение често стоят психологически процеси, семейна динамика и институционални фактори, които изискват професионално разбиране и координиран подход.

Настоящото издание предлага задълбочен анализ на психологическите и институционалните детерминанти на детската агресия, като съчетава научни изследвания, нормативна рамка, съдебна практика и практически професионален опит.

Особено внимание е отделено на влиянието на висококонфликтното родителство, конфликта на лоялност, родителското отчуждение и ролята на институциите при работата с деца и семейства.


В изданието ще откриете

  • психологическите механизми на агресивното поведение в детска възраст;
  • влиянието на семейната среда и междуличностните конфликти;
  • висококонфликтното родителство и конфликтът на лоялност като рискови фактори;
  • институционалните аспекти на закрилата на детето;
  • анализ на релевантната практика на Върховния касационен съд и Европейския съд по правата на човека;
  • анонимизиран професионален казус, илюстриращ взаимодействието между психологическите и институционалните фактори.

За кого е предназначено изданието?

Книгата е предназначена за:

  • психолози;
  • психотерапевти;
  • социални работници;
  • специалисти по закрила на детето;
  • семейноправни адвокати;
  • съдии;
  • вещи лица;
  • медиатори;
  • педагогически специалисти;
  • студенти по психология, социални дейности и право;
  • родители и всички, които се интересуват от проблемите на детското развитие и семейните отношения.

Дигитални издания

🇧🇬 Българско издание

Gumroad (основен достъп)
https://yordantodorov.gumroad.com/l/tpnox

Payhip (алтернативен достъп)
https://payhip.com/b/QURrE


🇬🇧 English Edition

Gumroad (Primary Access)
https://yordantodorov.gumroad.com/l/yordantodorov

Payhip (Alternative Access)
https://payhip.com/b/TiIQ7


Безплатен професионален преглед

За читателите, които желаят предварително да се запознаят със съдържанието, е подготвен безплатен професионален преглед, който представя основните теми, структурата и практическата насоченост на изданието.


Подкрепете независимата ми работа

Ако тази публикация Ви е била полезна и желаете да подкрепите бъдещи независими професионални изследвания, публикации и практически материали в областта на детската психология, семейните отношения и защитата на правата на детето, можете да направите доброволно дарение.

Вашата подкрепа допринася за разработването на нови аналитични материали, професионални становища и научнопрактически публикации, които остават свободно достъпни за широката общественост.

Подкрепете бъдещи проекти: 👉 [тук]

или

📱 Сканирайте QR кода по-долу:

Кризисните центрове между закрилата и системния риск: когато държавата измерва капацитета, но не измерва достатъчно последствията

Кризисните центрове са необходима част от системата за социална закрила. При реална опасност, домашно насилие, трафик на хора или тежка семейна криза те могат да се окажат единственото място, което предоставя незабавна защита и сигурност. Поради това въпросът не е дали подобни услуги трябва да съществуват. Те трябва да съществуват.

Истинският въпрос е друг – дали действащият модел на финансиране, контрол и институционално взаимодействие поставя в центъра детето и обществения интерес или постепенно започва да се фокусира върху административните процеси, капацитета и усвояването на публичен ресурс.

През последните години държавата инвестира значителни средства в социални услуги. Съгласно утвърдените стандарти за делегираните от държавата дейности за 2026 г. услугата „Кризисен център“ се финансира със стандарт от приблизително 16 976 евро годишно за един потребителски капацитет. Когато в услугата са настанени майка и дете, те се отчитат като отделни потребители, което е напълно логично от организационна гледна точка, тъй като всеки от тях получава самостоятелна грижа и подкрепа.

Проблемът не е в размера на средствата. Социалните услуги не могат да съществуват без адекватно финансиране. Въпросът е дали обществото получава достатъчно информация за резултатите от това финансиране.

Колко от случаите, довели до настаняване в кризисна услуга, впоследствие се потвърждават от съдебните и административните производства? Колко от децата успяват да преодолеят последиците от кризата? Колко семейни конфликти действително намират устойчиво решение? И най-важното – какви са дългосрочните психологически последици за децата след приключване на институционалната намеса?

Това са въпроси, на които обществото има право да получи ясен отговор.

Особено чувствителна е темата за домашното насилие. В общественото пространство най-често се обсъждат случаите на физическо насилие, защото те са видими, оставят следи и по-лесно могат да бъдат доказани. От гледна точка на психологията обаче физическото насилие често е последният етап от значително по-дълъг процес.

Преди него нерядко съществуват продължителни форми на психологическо въздействие – унижение, обезценяване, контрол, манипулация, емоционален натиск, социална изолация и използване на детето като инструмент за въздействие върху другия родител. Тези форми на насилие рядко оставят медицински доказателства, но често причиняват дълбоки и трайни последици.

Разбира се, нито едно психологическо въздействие не оправдава физическото насилие. Но когато институциите анализират единствено последния видим епизод, без да изследват процесите, довели до него, съществува риск да бъде санкционирано следствието, а причината да остане извън вниманието на системата.

Това има особено значение, когато в центъра на конфликта се намира дете.

През последните години все повече специалисти обръщат внимание на явлението „конфликт на лоялност“. Това е състояние, при което детето започва да възприема отношенията си с единия родител като заплаха за отношенията си с другия. Постепенно то губи възможността свободно да изразява собствените си чувства и започва да се адаптира към очакванията на възрастните.

Последиците от подобно състояние могат да бъдат тежки – тревожност, вина, загуба на доверие, затруднения в изграждането на идентичност и проблеми в бъдещите междуличностни отношения.

Именно затова всяка институционална намеса следва да бъде оценявана не само по критерия за непосредствена безопасност, но и по критерия за дългосрочното психологическо благополучие на детето.

В практиката нерядко възникват сложни ситуации, при които паралелно се развиват производства по Закона за защита от домашното насилие, спорове за родителски права, мерки за закрила и ползване на кризисни услуги. В подобни случаи възниква въпросът дали държавата разполага с достатъчно ефективни механизми за проследяване на последствията от собствените си решения.

Какво се случва, когато впоследствие твърденията за насилие не бъдат потвърдени? Какво се случва, когато съдебните производства приключат с различен резултат от първоначалните предположения? Какво се случва с детето, което междувременно е било продължително отделено от единия родител и е изградило нова представа за семейните отношения?

Тези въпроси рядко намират място в официалните отчети.

Не по-малко значение има и изпълнението на съдебните актове. Българското законодателство съдържа множество механизми – задължителни предписания по Закона за закрила на детето, административни санкции, административнонаказателни процедури и правомощия на органите на МВР, включително по чл. 64 от Закона за Министерството на вътрешните работи.

Проблемът рядко е в липсата на законови инструменти.

По-често проблемът е в тяхното непоследователно прилагане.

Така понякога се създава впечатление, че държавата разполага с достатъчно механизми да започва процедури, но значително по-трудно успява да възстановява нарушените отношения след приключването им. А когато става въпрос за деца, всяко забавяне има психологическа цена.

Сериозен обществен дебат заслужава и моделът на управление на социалните услуги. Не става дума за противопоставяне между общински услуги и неправителствени организации. Във всяка система съществуват както добри, така и проблемни практики.

Въпросът е дали настоящият модел осигурява достатъчно независимост, прозрачност и равнопоставеност между всички лицензирани доставчици.

Когато една и съща институционална среда участва в планирането на услугите, разпределението на публичния ресурс, управлението на собствени услуги и контрола върху тяхното изпълнение, възниква риск от институционален конфликт на лоялност. Дори при липса на нарушения подобен модел неизбежно поражда съмнения относно безпристрастността на системата.

Поради това все по-актуален става въпросът дали финансирането не следва да бъде обвързано в по-голяма степен с реално измерими резултати, независима оценка и прозрачни критерии, приложими по еднакъв начин към всички лицензирани доставчици.

Кризисните центрове не са проблемът.

Проблемът е, че обществото все още разполага с повече информация за размера на финансирането, отколкото за реалните резултати от него.

Проблемът е, че детето често присъства в статистиката като потребител на услуга, но значително по-рядко се проследява какво се случва с него години след приключване на интервенцията.

Проблемът е, че административните показатели са лесни за измерване, докато психологическите последици са трудни за отчитане.

Една социална политика не следва да бъде оценявана единствено чрез броя на услугите, броя на потребителите или размера на усвоения публичен ресурс.

Истинският критерий е дали след намесата на системата детето е по-защитено, по-спокойно и по-близо до нормалното си развитие.

Защото успехът на една социална услуга не се измерва с броя на преминалите през нея хора, а с броя на човешките съдби, които действително е успяла да подобри.

Създавайте по-богати серии от изображения

Надградете, за да създавате по-качествени многостранични визуализации, презентации и сторибордове с новия мощен модел Thinking.

Изпробвайте

Какво представлява „конфликтът на лоялност“ у детето и какви са дефицитите на държавната система

Психологически аспекти на семейния конфликт: Какво представлява „конфликтът на лоялност“ у детето и как да го разпознаем

Разводът и последващата раздяла между родителите са сред най-високорисковите събития в житейския цикъл на семейството. Когато конфликтът между възрастните ескалира извън рамките на юридическия спор и се превърне в хронична емоционална война, детето неизбежно бива въвлечено в ролята на психологически заложник. В консултативната практика най-честото и тежко явление, което се наблюдава в тези ситуации, е т.нар. конфликт на лоялност.

Какво представлява конфликтът на лоялност?

За едно дете майката и бащата са двата стълба на неговия свят. По природа то изпитва дълбока, естествена привързаност и към двамата. Конфликтът на лоялност възниква тогава, когато детето започне подсъзнателно да усеща, че ако покаже обич, уважение или привързаност към единия родител, това се приема като предателство от другия.

Детето се оказва в невъзможна ситуация: то вярва, че за да запази любовта и сигурността на родителя, при когото живее, трябва изцяло да отрече и отхвърли другия родител. Това не е негово свободно решение, а тежък психологически защитен механизъм за оцеляване в конфликтна среда.

Основни индикатори, които се наблюдават на терен:

  1. Емоционално разцепване (черно-бяло мислене): В представите на детето единият родител става „изцяло добър“, а другият – „изцяло лош“. Тази динамика е неестествена за детската психика и е ясен знак за емоционален натиск.
  2. Кампания за отхвърляне: Детето започва да критикува отсъстващия родител с доводи, емоции и фрази, които очевидно са заимствани от речника на възрастните, без да може да даде реален личен пример защо се сърди.
  3. Тревожност и вина: Детето изпитва силен страх или чувство за вина, ако се е забавлявало или е прекарало добре времето си с другия родител, и се опитва да скрие този факт.

Методология на терапевтичната и експертна интервенция

Преодоляването на конфликт на лоялност е сложен процес, който не може да бъде решен с еднократни срещи или единствено с насочване на детето към терапия. Практиката показва, че за постигане на устойчив резултат са необходими четири фундаментални условия:

  • Фокус върху работата с родителите: Детето е симптомът, но източникът на проблема са възрастните. Изключително важно е да се провежда целенасочена терапевтична и консултативна работа с родителите. Без промяна в техните нагласи и поведение, детската психика остава блокирана в конфликта.
  • Дългосрочно и системно наблюдение: Оценката на детската психика изисква проследяване на поведенческите модели в динамика и в различни ситуации, а не изолирани интервюта в чиновнически кабинети.
  • Интензитет и честота на контактите: Детето трябва да има редовни, чести и предвидими контакти с отчуждения родител. Само чрез реално съпреживяване и натрупване на нов позитивен опит могат да се оборят изкуствено насадените внушения.
  • Работа с осъзнаването на отглеждащия родител: В по-голямата част от случаите именно родителят, за когото е определено да отглежда детето ежедневно, се явява първопричината за отключването на конфликта на лоялност. Промяната е възможна само тогава, когато този родител осъзнае деструктивната роля на своето поведение и разбере, че отнемането на втория родител нанася дълбока травма върху личностното развитие на собственото му дете.

Институционалният лабиринт и дефицитите на държавния апарат

Когато казусът влезе в полезрението на социалните служби и съдебната система, лъсва най-големият дефицит на системата. Държавният апарат отказва да използва целия наличен обем от законова разписана държавническа принуда, за да съдейства за отшумяването на този релационен конфликт.

Вместо да наложат респектиращи санкции и мерки спрямо родителя, който упражнява психологически натиск, институциите проявяват административно бездействие. Пагубното е, че в много случаи отделите „Закрила на детето“ (ОЗД), чрез своите повърхностни, формални и закъснели доклади, допълнително засилват конфликта.

Паралелно с това се наблюдава и друг системен проблем: държавата напълно абдикира от задължението си да подпомага, защитава и осигурява методологическа подкрепа на специалистите, работещи в един толкова сложен процес. Експертите на терен често са оставени без институционална защита срещу натиск и родителска агресия. Работата при семейни кризи изисква държавата да застане като сигурен гръб зад подготвените кадри, осигурявайки им ясни механизми за съдействие. Приемането на детското отхвърляне за „чиста монета“, без изследване на скрития модел на индоктриниране и без подкрепа за терапевтичния екип, де факто узаконява отчуждаването.

Затова изготвянето на независими психологически становища е критичен инструмент в съдебния процес. Едно научно и методически издържано становище трябва да бъде напълно обективно, стъпило на изследване на реалното поведение на всички страни и насочено изцяло към висшия интерес на подрастващото и запазването на неговото право на пълноценна връзка и с двамата родители.

Възстановяване на баланса

Пътят към преодоляване на семейните кризи изисква време, професионален подход и изваждане на детето от ролята на „съдия“ между майката и бащата. Работата на експерта-психолог в тези ситуации не е да заема страни, а да предостави обективна картина на семейната динамика. Това помага както на родителите, така и на съдебните състави да вземат правилни, законосъобразни и хуманни решения, които да върнат спокойствието в детския свят.

ЛЪСНА ВАРНЕНСКА СХЕМА ПОЛЗВАЩА РАЗБИТИ ДЕТСКИ СЪДБИ

Поради високия интерес и поради факта, че статията изчезна от няколко електронни медии, се наложи да я принтирам на хартия през 2019 г. Възможно е и прокуратурата на Република България да се сезира.

Ето и съдържанието на статията:

Отработена схема за съсипване на деца и родителите им, преживели раздяла в семейството, прикрита под формата на неправителствена организация, която уж защитава хлапетата и техните права, лъсна в последните дни при разследване на скандален случай край морето.

Варненският зъболекар Ивайло Василев, срещу когото има обвинение, че е насилвал сексуално дъщеря си е заместник- председател на Конфедерация за защита правата на децата. Въпреки помпозното име на организация, от което би трябвало да следва, че същата се грижи за интересите на децата, това съвсем не е така. Конфедерацията е превърната в частна група за оказване на натиск върху социалните служби и съдебните органи в интерес на родителя, с когото работи. Тя обслужва основно свои членове, на които осигурява адвокати и психолози. Експертите пишат извънсъдебни експертизи по желание и поръчка на клиентите им, които те използват като доказателства пред съдебните и разследващи органи.

Членовете на Конфедерацията пък са си взаимни свидетели и са специализирани в мръсните номера срещу родителя – враг. Именно с хора, близки организацията е пълен домът на Василев и улицата пред него, когато органите на полицията се опитваха да изпълнят указанията на съда, който е издал Заповед за незабавна защита срещу Василев заради подозрението, че е блудствал с детето си. Всъщност Конфедерация за защита правата на децата до скоро беше съвестна организация, която действително работеше за интересите на децата. Всичко обаче се променя, когато организацията получава лиценз за извършване на социални услуги. Това й позволява да създаде Център за обществена подкрепа, който да работи с родители и деца.

Според запознати всяко направление, издадено от социалните служби за ползване на съответния ЦОП се финансира от държавата с 2500 лв. Тогава около Ивайло Василев се формира „група по интереси”, която с фалшиво общо събрание спретва преврат на тогавашния председател Йордан Тодоров. За председател е избрана Вера Иванова със заместници адвокат Анели Чобанова, адвокат и на голяма част от членовете на Конфедерацията, и въпросният Ивайло Василев. В този момент Василев се развихря на територията на Варна и започва да обикаля социалните служби и да им оказва натиск по различни случаи, свързани с близките до него родители, водещи спорове за правата на децата си. От името на Конфедерацията той подписва „социални доклади” до съда, указания до социалните служби и жалби срещу тях, ако не удовлетворят исканията му по даден казус.

Интересно е да се види дали сега психолозите на Конфедерацията ще предоставят на зъболекаря експертиза, писана под негова диктовка и свидетелствата на присъствалите в дома му при извеждането на детето членове на сдружението.

Принтиран файл от медията може да свалите от тук:

Редно ли е директорите на училищата да не допускат родителите да съпровождат децата до класните стаи

Предмет на многогодишен спор е дали родителите следва да водят децата си до класната стая.

От този спор често произлизат нападки между учители и родители, а от тях страдат децата.

В същност какви са правилата?

чл. 47. (1) от Конституцията на Република България определя, че: Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.

От цитираната норма може да направим извод, че за поведението и действията на децата отговарят родителите, но институциите следва да ги подпомагат.

Как реално се получава:

Директорите на училищата и работещите в тях учители считат, че се създава хаос и заплаха за тяхната и сигурността на децата, а именно от агресивни родители, които ходили да се карат с персонала на училищата в това число и с учителите.

Аргументацията по тази теза звучи логична!

Законодателят ни обаче е намерил способ за решаване на подобен вид проблеми, като е подсигурил национална система „телефон 112“. Съответно всяко звено към МОН (училище) се е гарантирало, като е наело (плаща) на охранителна фирма, която е в правомощията си да се обади на цитирания телефон и дори да се намеси силово в случаите на агресивно поведение. Съответно следва да се направи изводът, че евентуални „заплахи“ има как да се предотвратят.

Оказва се обаче, че трудовите характеристики на охранителите се простират до там. Съответно ако възникне конфликт между деца, то това е извън компетенцията на служителят на охранителната функция. Той е там, за да поиска да се легитимират външните посетители и в случай, че създават проблеми да се намеси законосъобразно.

Възниква обаче проблема на охранителя!

Той следва да впише в книгата всеки външен посетител в това число родител и да го допусне било то до класната стая на детето, дирекция и т.н.. Въпреки, че това е задължение по трудова характеристика на охранителите, то на тях не им се нрави да го изпълняват, тъй като сутрин когато отиват малките деца на училище, следва да се впишат в книгата всички родители.

Липсва ли организация и ако е така, защо поради този факт да страдат децата?

Чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето гласи:  Родителите, настойниците, попечителите или другите лица, които полагат грижи за дете, са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие.

От тази норма възникват въпросите:

Ако охранителите не отговарят пряко за децата ни и те може да пострадат в училище, а наша отговорност е да не ги оставяме без надзор, то тогава защо не ни допускат до класната стая?

Знаем ли какво става в сградите на училищата при положение, че новинарските емисии постоянно ни напомнят, че редовно се сбиват деца в училище, агресия от учител и т.н.?

Съществуват ситуации, които си остават тайна и вътрешноорганизационен проблем, който директорите заобикаляйки закона си подсигурят спокойствие, а именно, когато разпространят новината чрез охранителите и учителите, че има издадена от директора заповед да не се допускат родителите в сградата.

Тези „заповеди“ противоречат на закона и съответно не се издават, тъй като следва съда да ги отмени.

Недопускането на родителите в сградата ги поставя в обективна невъзможност да имат поглед върху царящия хаос в училищата. В последствие възникват възмущенията – детето ми се прибра със счупен зъб, детето ми бе набито, децата са агресивни и стигаме до заключението, че днешните деца са ЛОШИ.

Разбира се, когато не се допускат родителите в училище се печели пълна манипулация и интерпретация на ситуациите, а така се печели спокойствие за персонала, но отговорността пада върху родителя.

Оказва се обаче, че при неспазване на хипотезата на чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето, е възможно да станем жертва на социалните служби, а в последствие на доставчиците на социални услуги.

Следва ли, че в мътна вода се лови риба?

В Наказателния кодекс, раздел престъпления против брака и семейството, законодателя е предвидил в чл. 182, ал. 1, че: Родител или настойник, който остави лице, намиращо се под родителски грижи или настойничество, без надзор и достатъчна грижа и с това създаде опасност за неговото физическо, душевно или морално развитие, се наказва с лишаване от свобода до три години, както и с обществено порицание.

Дали това означава, че ако оставим детето си пред входа на училището и по стълбите то бъде бутнато от някое друго дете и с това се създаде опасност за физическо или душевно развитие на нашето дете, то отговорността ще е наша?

Децата не носят наказателна отговорност и тях ги изключваме при евентуална увреда!

Учителя не е присъствал на ситуацията и го изключваме от поемането на вина!

Охранителя не е компетентен да се намеси, а и той си е до кабинката!

Аха! Ще видим на камерите!

Дали е ефективен този способ?

Ще видим как ни пребиват детето?

Как му чупят ръката?

Да!

Кой обаче носи отговорността законодателя е преценил!

Съответно е виновен този, този който е оставил без надзор детето си и …

Вероятно Конституцията е имала предвид, че трябва да се гради партньорство между държава и родители.

В текста, който е на снимката се вижда, че липсва цитираната по-горе заповед от директора на 105 СУ.

Дерзайте!

Да живеят „Социалните услуги“, Агенция за качеството на социалните услуги и западният (капиталистическият) метод на разпределянето на средствата:

Да живеят „Социалните услуги“, Агенция за качеството на социалните услуги и западният (капиталистическият) метод на разпределянето на средствата:

Ако се скараш на детето си – Социални услуги (държавни субсидии);


Ако се разделят родителите – Социални услуги (държавни субсидии);Когато не слуша детето и го накажеш- Социална услуга (държавни субсидии);


Ако плеснеш детето си – Социаална услуга ЦНСТ (държавни субсидии) и „Повишаване на Родителски капацитет“ – Социална услуга (държавни субсидии), бонус-бой на детето в ЦНСТ;


Когато не вършиш това, което е решила държавата и ЕС за „най-висшия интерес“- Социални услуги (държавни субсидии);Когато държавата ти определя как да се държиш с детето си, а то е станало „проклето“ – Социална услуга ВУИ и Социална услуга „Повишаване на Родителски капацитет“(държавни субсидии);


Накрая, когато детето стане престъпник – Затворнически общежития (държавни субсидии);


Математика – уравнение с много „неизвестни“!


* Не всички от посочени услуги са по желание!

Снимка източник: https://www.solihull.gov.uk

В България се търгува с деца или това са „стратегиите“ за децата?

Днес попаднах на един материал на страхотната журналистка Еми Мариянска, който бе публикуван през 2015 г..

По онова време бях председател на една НПО, от чиито действия към настоящия момент се срамувам и често се ядосвам. Качвам интервюто, тъй като е много описателно.
Много хора не вярваха, че в България се случват „странни неща“. Едва сега, когато се заговори за „Национална стратегия за детето 2019-2030г.“ обществото започна да проглежда.

“ШОУ” много пъти е изнасял случаи с деца под закрила. Отскоро водим и полемика имат ли право хора със съмнителен имидж в обществото да стават осиновители и приемни родители. Какво представляват институциите, призвани да закрилят правата на децата у нас? Какви са проблемите в тази сфера, работят ли ефективно тези институции, попитахме Йордан Тодоров от Конфедерация за защита правата на детето. – Г-н Тодоров, има десетки сдружения за закрила на детето, но има ли на практика реална защита на правата на детето у нас?
– Сдруженията настина са безброй, но няма друга обществена форма, освен тях – трябва да се регистрираш някак, за да упражняваш такава дейност. Друг е въпросът кой какво върши и за какво го прави – реализира ли закрила по конкретни казуси с деца… Натъквам се, направо казано, на злоупотреби. Ще говоря с конкретни примери:
На 27 февруари, преди празничните мартенски дни, баща и дете си играят на карти. Детето „било” бащата и той го бутнал за закачка с думите: „Абе, ти ли ще ме биеш на карти?!”, детето взима една пластмасова чаша да се „отбранява” и настава шумотевица. Бабата по майчина линия, т.е. тъщата, се възползва от момента, тълкувайки го „посвоему”, и се обажда в полицията. Пристига полицейска кола от Второ районно РУП, нахлуват в къщата, а полицаят вика линейка и казва на лекаря: „Напишете, че детето е било в несвяст!”. Лекарят отказва да го направи и между него и полицая започва пререкание. Полицаят почва да настоява да качат детето в линейката и да го закарат в „Пирогов”. Лекарят отказва и се сопва на полицая, че „Спешна помощ” постоянно е критикувана, че не може да покрие нуждите от спешно нуждаещи, а го занимават с глупости. Пише си съответния документ и дава копие от него на майката. И точно в тоя момент идва още една полицейска кола с двама служители, издърпват медицинския документ от ръцете на майката и й казват: „Качвай се в патрулката!”. Карат детето и майката в районното управление. По време на пътуването майката подразбира, че има служителка от „Закрила на детето”. А всичко, забележете, се развива в петък, след работно време и преди празничните дни за 3 март! Вътре в районното детето, разстроено, тръгва към майката, но го възпират с думите: „Сега ще видим майка ти кого обича повече – тебе, или баща ти!…” – Карат майката да подаде жалба срещу бащата за домашно насилие. Тя отказва, но на един по-късен етап я принуждават да го направи. Оттам качват детето и майката пак в патрулка и ги закарват в кризисен център „Вяра, надежда и любов”, и настаняват детето там. Наказателно оставят майката да се прибере пеш по вечерно време от кв. „Надежда” до кв. „Бенковски”. Детето остава в дома и постоянно плаче. На 10 е – още дете! И болно от астма, без помпа за дишане! Можело е при един пристъп направо да умре. Ден-два след престоя в дома получава някакви обриви и едва тогава разрешават на майката да го заведе на личния лекар за талон за влизане в болница. Приемат ги в болницата. И едва тогава детето разказва на майка си, че е бито в кризисния център и дори е заплашвано сексуално! Майката прави една експертиза, която потвърждава, че е възможно да е бито. Идва време да ги изпишат и детето, като вижда ония от „Закрила на детето”, избягва. Майката хуква след него и оттогава насам никой не е виждал нито детето, нито майката. Пуснали сме сигнал до прокуратурата, но няма резултат. Сега искам да ви обърна внимание на няколко нарушения. Да започна с това, че без заповед за извеждане на детето от дома му то е настанено в дом. Ето какво отговаря г-жа Ева Жечева от ДАЗД: че била предприета мярка полицейска закрила. Но тази мярка е 48 часа, а не няколко дни!..
– Казахте, че в крайна сметка майката е подала жалба за домашно насилие…
– Да, подала е жалба до прокуратурата, но не е подписала декларацията за задействане на процедурата. Жената е била под натиск и се е чудила как да задържи детето, да го прибере от кризисния център.
– Какви са наблюденията ви върху приемното родителство? Проверяват ли се щателно кандидатите за приемни родители?
– Процедурата за приемно родителство е направо измислена.
Разговарял съм с един от членовете на комисия за одобрение на кандидати за приемна грижа и той признава, че има големи нарушения. Удостоверенията за приемно родителство се издават със съдействието на дирекциите по социално подпомагане, които са териториални към общините, но не са подчинени на кметовете им. Така се размива отговорността. Шапката е Министерството на социалните грижи. Аз още в предварителния ни разговор ви казах, че самото сдружение, което представлявам, е от потърпевши от системата. Ние се самофинансираме, защото стимулът ни е тръгнал като личен проблем и сме се сблъскали с всички язви на тази система. Имаме член на сдружението, който живее в Холандия – една жена. Тя твърди, че ние вървим по най-лошото от холандската система във връзка с т.нар. закрила на децата. Сподели ни един случай, в който съседката й родила дете, но по-голямото дете на тази жена почнало да ревнува заради новороденото. Жената отишла в социалните служби да сподели проблема, за да й помогнат да го реши, и те й казали: „Няма проблем, утре ще дойдем!”. Отишли на другия ден и извели детето от семейството!
Пример от „съвършената” холандска система. Лошото е, че май се движим по нейния образец. Жената от Холандия, с която ние работим, беше много активна и по случая Меган в Англия. Помните, че тогава имахме една министърка на правосъдието, която каза, че не може да вземе отношение по този спор. Меган бе осиновена, а сега делото е в Страсбург. В дъното на процедурата с отнемане на деца стоят пари. На 19 януари в Народното събрание се състоя кръгла маса на тема: „Правата на децата ни – отговорност или бизнес“, а нашето сдружение презентира десет случая на чудовищни парадокси. Един от тях ще ви разкажа: Двойка родители имат 4 деца и живеят в Плачковци, община Трявна. Заповедта за извеждане на децата от биологичното им семейство представляваше две странички – от едната страна за двете деца, от другата – за другите две. В изложението нямаше никаква фактическа част, заповедта няма изходящ номер, няма печат. Ето с това хвърчащо листче са изведени децата на това семейство! Писахме жалба до главния прокурор на Република България, но от Върховна административна прокуратура, както обикновено, ни отвърнаха, че „няма достатъчно данни за престъпление”. Извеждането на децата от семейството става на 11 ноември миналата година. Сигнала не казват кой го е подал. Бащата на децата ни сподели, че имал пререкания с началник на отдел „Закрила на детето” в Трявна – жена, която преди години настанява бащата на тези деца в дом за сираци. Тогава на него му казват, че майка му е починала, а на нея казват, че детето й е починало… Майката, обаче, не вярва – идва в София и почва да си търси детето. Намира го и си го връща след няколко години. След което умира. След смъртта й вторият й съпруг осиновява детето, изучва го. Момчето завършва средно образование – дърворезба. Харесва се с някакво момиче от приложните изкуства и се женят. Това е историята на мъжа от Плачковци. Раждат им се децата. Едното от четирите е „Дете на годината” за Трявна. Явно за да си направят актив, от SOS-детски селища и отдел „Закрила на детето” – Трявна, ги посещават и им казват: „Много са ви лоши битовите условия, ще ви отпуснем 200 лева помощ, за да си боядисате къщата”. Хората боядисали къщата, но, въпреки това, после им взимат децата. Онази социална служителка, която някога изиграва такава фатална роля в живота на мъжа, бащата разказва, че активно съдейства да му отнемат децата. „Ти си расъл в дом и децата ти ще бъдат в дом!” му казала, а когато кметът на Трявна предлага на семейството общинско жилище, тя го прекъснала с думите: „После ще говорим!”…
Няма други подбуди за подобно поведение, освен материален интерес. Най-малкото дете, което се ражда седмаче, е настанено в Габрово, останалите три – в SOS-детски селища в Трявна. От bTV показаха репортаж по този случай. Моите критики бяха „отрязани” и обликът на предаването се получи следният: родителите нямат средства, държавата е добра, ние им дадохме предписание, те го спазиха и им върнахме децата. Само че им върнаха три деца, не четири!…
– Как така?!
– Четвъртото, седмачето, все още си седи в приемно семейство в Габрово. Ходят, виждат го, там е, но… Допреди половин месец детето, което вече е на 6 месеца, са го държали и можело да пристъпва на крака, а сега било със свити крачета и приемната майка го масажирала. Бащата разбира от дирекция „Социално подпомагане”, че детето било с детска церебрална парализа. Може и да е придобито заболяването – при висока температура, гърч, удар по главата и т.н. Ако се стигне дотам, обаче, да се доказва, аз съм убеден, че административният орган ще укрие много неща. Разговарях лично с най-голямото дете от трите, докато бяха в SOS-детски селища, и то ми разказа, че там го били малтретирани. Крещяли им, наказвали ги да стоят на колене с вдигнати ръце, да клякат – да стават, и им говорели, че родителите им са отишли да празнуват Коледа по София и не се интересуват от тях. /?/. Децата, естествено, са били дълбоко разстроени от тия приказки. Това си е чиста манипулация за постигане на т.нар. синдром на родителско отчуждаване. Да не говорим, че и при осиновяванията, и в приемната грижа, разделят братче от сестриче, което е силно травмиращо за децата. Бащата от Плачковци ни изпрати снимка на зачервяване зад ухото на голямото момиченце. Преди това бил подал един сигнал в полицията, че децата му са били неправомерно изведени от семейството и… те му правят акт от 200 лева за „неправомерен сигнал”!?! След случая със зачервяването, подава втори сигнал – за малтретиране на дете, и те пак му налагат акт за неверен сигнал – този път от 2000 лева! За да спре да се оплаква. Решават, че няма малтретиране, без да освидетелстват детето в „Съдебна медицина”. С бележка от джипи. Социален служител от SOS-детски селища ми размаха пред очите една хвърчаща бележка с думите: „Ето, нищо му няма на детето!” – диадемата му била наранила ухото!… Пред мен представителка на SOS-детски селища – Трявна, взе да крещи на бащата защо бил подал сигнал срещу тях. Един взе да ми обяснява, че бил психолог. Представете си как тези хора са „работили” със семейството! Знаете ли как?! – „Направи изолация на къщата, иначе ще ти вземем децата!”… Случаите не са един и два. На една майка й отнемат двете деца и ги настаняват в SOS-детски селища в Дрен. Жената си има втори мъж и ражда трето дете. Вторият й мъж я подкрепя напълно в това тя да си вземе децата и да ги гледат заедно и трите. Един член на нашето сдружение – жена от Брюксел, пое половината наем на жилището, в което живеят. Дойде в България – искаше лично да се запознае със случая. Оказа се, че в SOS-детски селища в Дрен по-голямото дете – момченце, 3 години го държат с епилепсия, без да го лекуват. Получавало е пристъпи, в които е прегръщало сестра си като вкаменено. До такава степен, че е можело да я удуши. С много усилия успяхме да върнем тези деца при майката.
– Какви са изводите ви от всички тези потресаващи случаи?
– Че институциите за закрила на детето и за обществена подкрепа постоянно досаждат, но формално. Липсват истинската загриженост и професионализмът. Ще ви кажа как работят. Бяха отишли в дома на едно семейство от Център за обществена подкрепа (ЦОП) – Перник, и казали на хората, преди да им върнат децата: „Абе, луфтът между чекмеджетата май е много голям!…”. Търсят причини като прах по дрехите и пр., за да не върнат децата. И което ми направи впечатление, във всеки един от случаите чакат да се завърши цикълът със заплащането на социалната услуга, и тогава връщат децата.
– Питам се, доколко обществото знае всичко това?
– Не го знае. Хората не са наясно, че има много родители, които не са си захвърлили децата, ами неистово се борят за тях с мрежа от институции. Тези институции не искат това да се знае, а играят една фалшива роля, разиграват някаква псевдохуманност, която прикрива истинската причина – пари! Знаете ли какво ни каза директорката на „Социално подпомагане” в Габрово по повод децата от Плачковци?! – Въпросната директорка си разпозна подписите на заповедта пред трима представители на сдружението ни и в присъствие на бащата на децата. Заповедта, която както ви споменах, бе без нужните реквизити, направо нередовна. Директорката обясни това с думите: ”Ами, тя заповедта е такава, защото нашата юристка така я е написала! Ние вече 2 години така работим!…”. Това не означава ли, че може да има и други неправомерно изведени от семействата им деца?! И най-страшната констатация от тази среща: Срещнахме се с началник отдел „Закрила на детето” – Габрово, и аз я попитах: „Добре де, юристката ви защо е направила такава заповед?!”, а тя ми отвърна: „Ние нямаме юристка!”?!? Оказа се, че онази директорка от социалното ни излъга. И то без да й мигне окото!
– Каква е далаверата, грубо казано?
– Не мога да го докажа, но имаме сведения, че част от приемните родители не са случайно подбрани.
Част от тях са хора близки и познати на някого от служителите в социалните служби, изобщо хора, за които има гаранции, че ще бъдат услужливи към системата – ще взимат пари и ще си траят. Системата от своя страна брани тези хора. Финансовият интерес не е този, който е официално оповестен в обществото. На приемен родител му се дават 740 лева на дете до 7-годишна възраст. За по-голямо дете се увеличават парите. Аз лично съм виждал това в таблица в офис на „Закрила на детето” – „Оборище”. Прави ми впечатление, че почва да се вдига и прагът на социалната прослойка, към която се насочва системата. Това вече не са само най-бедните, ами се върви към условно наречения среден социален слой. Всичко започва да прилича на една легална перачница на пари. По неофициална информация, за услугата „психологическа подкрепа” отпускат 3000 лева на дете на центровете за обществена подкрепа!… Така наречените ЦОП-ове са неправителствени организации с лиценз за работа с деца. Взимат си психолози, и това е всичко. След време се кандидатства по европейски проекти и се усвояват пари, които „цопват” в системата. Тя, в замяна, застава зад гърба им. Всичко е толкова опорочено, че ме е срам дори да произнеса думите сдружение, фондация, конфедерация и пр.!…
– Казахте, че вече влизат сред пострадалите и средна класа хора, не само бедни и не само роми…
– О, имаме един много интересен случай с ромско семейство! Направо е за филм. Млада ромка от село Бухово, Софийско, ражда бебе и дядо й й помага да си гледа детето. Тя обаче след време решава да отиде да работи в града. Отива в Пловдив да проституира там. Дядото и жената, с която той живее, българка, гледат с голяма любов бебето. В един момент майката отива да си види детето, но със сутеньора си, и скоро след това се появяват социалните от „Оборище”. Нахлуват в къщата с полицаи, държат се грубо, даже ударили дядото през ръката и откарват без заповед, без нищо, детето. Бабата, българката, отива при социалните и казва, че иска да се грижи за детето, но не й го дават. Предполагаме, че под натиск от страна на сутеньора, майката подписва декларация, от която по-късно се отказва, но късно. Детето първо е дадено на приемен родител – една жена. Тази жена, обаче потърсва бабата и я вика да гледа детето, защото трябвало да пътува зад граница. Бабата отива и гледа детето в дома на приемната майка близо месец. Биологичната майка иска да се откаже от подписа си в декларацията, която е подписала, но те, вместо да й помогнат – ускоряват осиновяването на детето! Само за няколко дни вписват детето в регистъра за осиновяване, осиновяват го, сменят му ЕГН-то, и – край! Бабата и дядото го преживяват много травмиращо. Дядото постоянно плаче. Непрекъснато ходи със снимката му!..
– Има ли смъртни случаи на деца при приемни родители?
– Да. Повърнало, пък се задушило и т.н. Имаме и един друг интересен случай в Бургас. Майката на бебето, Ралица, е социолог. Родила е на късна възраст, но не са й направили генетичните прегледи, които са задължителни за родилки в рискова възраст. Детето се ражда с мозъчна малформация и без гълтачен рефлекс. Започват да обучават майката как да го храни със сонда. Карат я да разпише декларация, че се отказва от детето. Тя отказва. Вметвам, че това се прави масово. Ако помните Айше, която беше при отец Иван… А в Закона за задълженията и договорите, дори и в Наказателния кодекс са предвидени случаи, в които следва да се тълкува, че при родилна депресия, интервенции и под въздействието на упойващи средства и медикаменти, човек не носи отговорност за собствените действия, а камо ли да го карат да разписва документи, и то не какви и да е, а за да му отнемат детето! Такъв документ се счита за нередовен. Детето на Ралица от Бургас го настаняват в някакъв медикосоциален дом, в който се оказва, че върлува вирусна инфекция и то се разболява там от вирусна бронхопневмония. Почват да й ограничават контактите с детето – не й дават да го вижда и да го храни. И в един момент, според нея, за да почине детето не в дома, а в болница, го пренасят с кола на социална служба, не с линейка, в болница, където то умира. А през това време Ралица вече е потърсила контакти с професори – дават й надежди, че на детето има шанс да му се помогне да живее. Уви!… Сега в момента с бебенцето на хората от Плачковци положението е същото – не го връщат на родителите, не му се помага да го лекуват.
– Според вас, търгува ли се с деца в България?
– Според мен се търгува. С неизрядни заповеди се извеждат деца, срещу което се взимат пари за приемна грижа и т.н. Това не е ли търговия?! Нарочно се поддържа тромава процедура, хаотично разпределена между институции с неясни цели. Да не отваряме и жестоката тема, че може би част от осиновените деца отиват за органи.
Едно дете струва да се „купи” от 10 000 до 70 000 лева. Ако се „разфасова” на органи, само за един орган ще вземат толкова пари. Вие наясно ли сте, че ние не знаем къде са тези деца, които са осиновени?! Сменени са им ЕГН-та, тези деца не знаят биологичните си родители… Примерно, това дете от с. Бухово ние не знаем къде е! Може да е зад граница вече…

 

ТРЕВОЖНО РАЗСТРОЙСТВО ПРИ РАЗДЯЛА

Диагностицира се, когато страхът от раздяла е фокусът на тревожността и когато такава тревожност е възникнала за пръв път в ранното детство. Диференцира се от нормалната тревожност при раздяла, когато е в степен, която е статистически необичайна (включително анормално постоянство отвъд обичайния възрастов период) и когато е свързана със значими проблеми в социалното функциониране. ЧЕСТО СРЕЩАНИ СИМПТОМИ:
Развитийно неподходящ и прекомерен страх или тревожност при раздяла от тези, към които човекът е привързан, както се вижда от поне три от следните:

• Повтарящ се прекомерен дистрес, когато се очаква или преживява раздяла от дома или от основни фигури на привързаността.
• Упорити и прекомерни притеснения за загубата на фигурите на привързаност или за възможна вреда, която може да понесат, например болест, нараняване, дистрес или смърт.
• Упорити и прекомерни притеснения, че човекът ще преживее неприятно събитие (например ще се загуби, ще го отвлекат, ще претърпи инцидент, ще се разболее), което ще го раздели от основната фигура на привързаност.
• Упорито нежелание или отказ да се излиза, да се отдалечава от дома, да ходи на училище, на работа или другаде от страх от раздяла.
• Упорит и прекомерен страх или нежелание да остане сам или без основната фигура на привързаност у дома или в друга среда.
• Упорито нежелание или отказ да се спи извън дома или да се заспи, ако наблизо не е основната фигура на привързаност.
• Многократни кошмари, включващи темата на раздялата.
• Многократни оплаквания от соматични симптоми (например главоболие, болки в корема, гадене или повръщане), когато има раздяла от основната фигура на привързаност или раздялата се очаква.

Страхът, тревожността или избягването са упорити, траещи поне 4 седмици при децата и юношите и обикновено 6 месеца или повече при възрастните.
Разстройството предизвиква клинично значим дистрес или влошаване на функционирането в социалната, академичната, професионалната или друга важна област.

Разстройството не се обяснява по-добре с друго психично разстройство, например отказ да се напусне домът заради прекомерна съпротива срещу промяната при разстройството от аутистичния спектър; налудности или халюцинации за раздяла при психотичните разстройства; отказ да се излиза без доверен компаньон при агорафобията; притеснения за здравето или друга вреда, сполетяваща значимите други, при генерализираното тревожно разстройство.

При това разстройство хората демонстрират прекомерна тревожност, когато са извън дома или са разделени от тези, към които са емоционално привързани. Тази тревожност от раздялата трябва да е развитийно неуместна и прекомерна с начало преди 18-годишна възраст. Трябва да трае поне 4 седмици при децата и юношите и 6 месеца и повече при възрастните. Това разстройство може да предизвиква значим дистрес или влошаване на качеството на живота. То не се появява изключително по време на по-сериозно разстройство, например от аутистичния спектър, шизофрения, друго психотично разстройство, агорафобия или генерализирано тревожно разстройство.

Директорите на училищата прехвърлят ли отговорността върху преподавателите

По смисъла на нормативната уредба на Република България отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.

Родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете и подходящ контрол на поведението на непълнолетното дете (Семеен кодекс). Родителите, настойниците, попечителите или другите лица, които полагат грижи за дете, са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие (Закон за закрила на детето).

При неспазването на тези хипотези е възможно родителите да бъдат санкционирани, а именно:

Който в нарушение на чл. 8, ал. 7 остави без надзор и достатъчна грижа дете до 12-годишна възраст, за което полага грижи, с което създава опасност за неговото физическо, психическо и нравствено развитие, се наказва с глоба от 1000 до 2000 лв. за първо нарушение, а при повторно нарушение – с глоба от 2000 до 5000 лв., ако не подлежи на по-тежко административно наказание по специален закон или деянието не съставлява престъпление (Закон за закрила на детето).

Родител или настойник, който остави лице, намиращо се под родителски грижи или настойничество, без надзор и достатъчна грижа и с това създаде опасност за неговото физическо, душевно или морално развитие, се наказва с лишаване от свобода до три години, както и с обществено порицание (Наказателен кодекс).

В някои училища обаче директорите им е по-лесно да забранят на родителите да спазват разпоредбите и издават различни заповеди, с които да ги възпрепятстват. Ако обаче се случи нещо с детето то родителите излизат виновни, че то е оставено без надзор на пълнолетно лице и тогава се намесват социалните служби, Отделите „Закрила на детето“ и се започва едно проучване на родителите, направления за ползване на социални услуги и т.н.. В по тежки случаи може да се намеси прокуратурата и да повдигне обвинение.

Класните ръководители няма как да подсигурят на всяко едно дете своето присъствие на входа, но въпреки това директорите си измиват ръцете  тях.

При подадено заявление до директор на 105 СУ „Атанас Далчев – София е видно как се бяга от отговорност:

 

Агресия при деца от ранна до предучилищна възраст

Електронното издание вече е достъпно на български и английски език.

Трудът разглежда детската агресия не като изолирано поведенческо проявление, а в контекста на психологическото развитие на детето, фрустрацията, семейните отношения, моделите на възпитание и социалната среда.

Особено място е отделено на семейството като основна среда за развитие на детето – отношенията родител–дете, дефицита на общуване, различните модели на семейно възпитание, раздялата между родителите и отражението на нарушените семейни отношения върху детското поведение.

Наред с това трудът поставя въпроса за ролята на институционалната среда и институционалната намеса в живота на детето – особено когато естествените семейни отношения и индивидуалният подход към детето се ограничават или се заместват от институционални модели. Разглежда се връзката между тези процеси, фрустрационните преживявания и проявите на агресивност.

Теоретичният анализ е допълнен от собствено емпирично изследване, включващо цели, задачи, хипотеза, методи и анализ на резултатите, както и заключение и модели за контрол на агресивното поведение.

Българско електронно издание
Агресия при деца от ранна до предучилищна възраст
[Към изданието]

English Edition
Aggression in children from early to preschool age
[Access the English Edition]

Подкрепа за независимата работа

Подготовката и международното представяне на независими авторски изследвания се осъществяват с личен ресурс.

Ако намирате тази работа за стойностна и желаете да подкрепите следващи изследвания, тяхното независимо публикуване и развитието на проекта, можете да направите доброволно дарение.

Подкрепете проекта : 👉 [тук]

или

📱 Сканирайте QR кода по-долу:

Design a site like this with WordPress.com
Първи стъпки