Агресия при деца от ранна до предучилищна възраст

СЪДЪРЖАНИЕ:

ВЪВЕДЕНИЕ………………………………………………………………………………….. 3

ПЪРВА ГЛАВА

ТЕОРЕТИЧНА ПОСТАНОВКА НА ПРОБЛЕМА……………………………… 6

 

  1. Изследване на проблема за агресивността в научната литература…… 6

1.1.Концепцията на Зигмунд Фройд…………………………………………………. 7

1.2. Социално-етологичната концепция на Конрад Лоренц………………… 9

1.3. Теорията за социалното научаване на Албърт Бандура……………… 14

1.4. Хипотезата “фрустрация – агресия” на Долард, Милър, Дууб и др. 17

  1. Понятието фрустрация……………………………………………………………….. 18

2.1. Видове реакции на фрустрация………………………………………………… 22

2.2. Фрустрационни преживявания в детската възраст……………………… 23

  1. Социални фактори, влияещи върху агресивното поведение…………… 25

3.1. Семейството и агресивността……………………………………………………. 29

3.2. Общуването с връстниците и агресивността………………………………. 31

3.3. Ограничаване на агресивното поведение…………………………………… 33

3.4. Други фактори, влияещи върху агресивното поведение……………… 34

  1. Понятието агресия……………………………………………………………………… 35

4.1. Особености на агресивността……………………………………………………. 35

4.2. Агресивността и детето……………………………………………………………. 36

4.3. Видове агресия……………………………………………………………………….. 39

4.4. Агресия и свобода…………………………………………………………………… 45

4.5. Агресия и нарцисизъм……………………………………………………………… 46

4.6. Агресия и съпротива……………………………………………………………….. 47

4.7. Условия, пораждащи агресия…………………………………………………… 49

4.8. Агресивност и “Синдром на родителско отчуждение”………………… 50

  1. Типове семейно възпитание и агресивно поведение………………………. 53

 

ВТОРА ГЛАВА

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

 

  1. Цел и задачи……………………………………………………………………………… 57
  2. Контингент и методи………………………………………………………………….. 57

 

ТРЕТА ГЛАВА

ИЗЛОЖЕНИЕ И АНАЛИЗ НА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ИЗСЛЕДВАНЕТО 59

ЗАКЛЮЧЕНИЕ. МОДЕЛИ ЗА КОНТРОЛ……………………………………… 62

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА      65

 

ВЪВЕДЕНИЕ

В днешно време се наблюдава нарастване на агресивността у хората. Този тревожен факт оказва влияние в множество сфери.

Агресията има своите особености, различни форми и проявления. Често се наблюдават случаи породени от агресивни постъпки, завършващи с летален край. Причините за агресивността винаги са били обект на изследване с цел предприемане на превантивни мерки и справяне и търсене на корените й.

Анализът на човешката история показва, че войните, жестокостта и разрушенията са били неизменни нейни спътници. Насилието и страхът обхващат все по-голяма част от човечеството. Те заливат големите градове и семейството, проникват във всекидневието, в мислите и преживяванията, в постъпките.

Дали на личностна основа или на държавно ниво, проблемите и конфликтите са били причина, която е преобразявала света на хората така, както и техния вътрешен мир. Правили са ги дръзки, жестоки и агресивни.

Дали това е закодирано в нас генетично и носи наследствен белег или е продължение от някогашния начин на живот и борба за оцеляване, не може да се каже точно.

Логично е да си зададем въпросите: Какво представлява човешката агресивност? Вярно ли е, че няма друго живо същество, което така последователно и безсмислено да избива себеподобните си, както човекът в своята кратка история? Вродена ли е агресивността? Неизменно ли тя присъства в живота на човека? Може ли човекът да стане по-добър и състрадателен?

От множеството различни описания на агресивността, някои автори наблягат на инстинкта, други на научаването. Някои разглеждат агресията като нещо добро, други я виждат като продукт на обществените условия, а трети автори – като личностно определена, персонална. Много от перспективните постановки са получили експериментална подкрепа, а и е ясно, че аспектите на всяко от описанията, по отношение на изброените въпроси са привлекателни в научен и изследователски план.

Колкото и парадоксално да звучи, агресивността у децата не е рядко явление. В едни случаи детето изпитва своеобразно удоволствие да си премери физическите сили с друго дете или възрастен. В други случаи проявява склонност да упражнява насилие, да измъчва животни или да чупи своите играчки.

При по-големите деца агресивните действия имат определен замисъл

3

 

и целенасочен характер и са своеобразна реакция към отношението на околните. Не винаги е лесно да се разкрият причините за тези прояви на агресивност. Често те се коренят в наследствена склонност към такива реакции, но най-често причината за тях е залегнала в нездравата възпитателна обстановка, в която детето израства и която ежедневно му предлага сцени, изпълнени с агресивност и грубост.

В редки и болезнени случаи агресивните прояви у децата се изявяват в своеобразно насилие към собственото тяло. Оставени без възпитателни грижи и надзор, такива деца са склонни в по-късна юношеска и младежка възраст към различни асоциални и трудно поправими прояви, като: организиране на банди, извършване на кражби, побои, изнасилвания, убийства и др. криминални действия с най-разнообразен характер.

Въпросът, доколко и как теоретично и практически може да се помогне на тези деца, чака своето разрешаване.

В днешни дни все по-често наблюдаваме агресия при деца в ранна възраст. Чрез медиите ежедневно ставаме свидетели на агресивни прояви на деца и възрастни. Представят ни се проблеми, които сякаш са с неясен произход и липсват варианти за разрешаването им. Понякога възникват у нас въпроси, за които търсим отговори дори в миналото. Дали нашето детство беше по-щастливо и безгрижно? Като деца сякаш не сме ставали толкова често свидетели на подобни на днешните прояви? Дали децата, обществото или родителите ли са виновни за случващото се днес?

Връщайки се в спомените си от детските години и съпоставяйки ги с днешната реалност, често стигаме до извода, че децата в миналото са се отглеждали по-често в семействата си или от разширените такива. В този семеен модел децата се учеха на йерархия, уважение към по-възрастните и придобиваха индивидуални когнитивни умения. Личният пример в семейството е съществено важен в изграждането на образ на поведение. Част от децата биваха отглеждани в семейна среда до училищна възраст. Те бяха съблюдавани от своите родители, които от своя страна ги напътстваха в тяхното развитие. Семейството даваше сигурност и увереност на децата, а липсата на един от родителите беше по-рядка.

В днешно време далеч не е така. Децата още от ранна детска възраст нямат възможността да бъдат отглеждани в семейната си среда. В големите градове дори стават жертва на системата и нямат шанса да посещават кварталната детска градина. Това става предпоставка за системно растящо напрежение у родителите. Те трябва да чакат класиране в системата за своето дете или да търсят иновативни подходи,

4

 

за да успеят да го запишат в макар и не толкова близка до дома детска градина. Тези факти пораждат допълнително напрежение у родителите, а то неминуемо рефлектира върху децата. Далечните разстояния между дом, градина и работно място пораждат дефицит на време у родителите, който от своя страна възпрепятства общуването им с детето. Дефицитът на общуване в семейството води до липсата на алтернатива в детското поведение при агресивните ситуации в които попада детето. Тези факти често се превръщат в част от причините за конфликт между родителите, а в някои случаи стават мотив за подсилване на междуличностни напрежения и дори се стига до  раздяла. В тези случаи родителят при който остава детето, често го  ограничава или лишава от общуване с другия родител. Този фактор фрустрира децата, а това от своя страна провокира техни агресивни прояви.

Както става ясно по-горе, в миналото децата са отглеждани по-често в семеен модел, а в съвремието се отглеждат предимно институционално. От разликата в двата модела възникват изменения у детската психика. Семейният модел на подражание често започва да липсва и бива изместен от социални модели. Липсата на общуване между родители и деца зачестява, а децата умело намират варианти да постигнат своите цели, като се възползват от забързаното ежедневие на родителите си. В днешно време често може да наблюдаваме подобни ситуации. Липсата на внимание и общуване фрустрира децата. Породилото се напрежение в крепката детска психика рефлектира в поведението им в детските градини, където често се превръща в агресия.

Не е за пренебрегване и големия брой деца в една група.

Липсата на нужното индивидуално отношение в институционалния модел, често подсилва агресивността у децата.

5

 

I ГЛАВА

ТЕОРЕТИЧНА ПОСТАНОВКА НА ПРОБЛЕМА

  1. ИЗСЛЕДВАНЕ НА ПРОБЛЕМА ЗА АГРЕСИВНОСТТА В НАУЧНАТА ЛИТЕРАТУРА.

Разрастването на насилието и деструктивността на национално и световно равнище е насочило вниманието на професионалисти и на широката общественост към изследването на характера и причините на агресията. Интересът към проблема за агресивността датира от началото на XX век. Оформилите се теории обясняват от различни гледни точки произхода и същността на агресията. От многобройните опити за систематизирането им, най-удачен е следният /Зографова, И., 1987/:

  •  Концепцията на Зигмунд Фройд и социално-етологичната концепция на Конрад Лоренц. Две теории, които съдържат в основни линии една и съща теза: агресивното поведение на човека, проявено във време на война, на престъпление, на лични свади и във всички видове деструк тивно и садистично поведение, се дължи на филогенетично програмиран, вроден инстинкт, търсещ изява и чакащ подходящ случай да се изрази. Те приемат, че съществува вроден биологичен механизъм, който поражда агресия.
  • Хипотезата “фрустрация-агресия”, издигната от Долард, Милър, Дууб, Мауър, Сиърз през 1939г. в сега цитираната като класическа книга “Фрустрация и агресия” /по Зографова, И.,1987/, отрича инстинктивния характер на агресията.
  •  Теорията за социалното научаване на агресията на Албърт Бандура. Според тази теория агресивността може да бъде усвоена по пътя на подражанието и да се превърне в модел на поведение.
  1. Понятието фрустрация

2.1. Видове реакции на фрустрация

2.2. Фрустрационни преживявания в детската възраст

  1. Социални фактори, влияещи върху агресивното поведение

3.1. Семейството и агресивността

3.2. Общуването с връстниците и агресивността

3.3. Ограничаване на агресивното поведение

3.4. Други фактори, влияещи върху агресивното поведение

  1. Понятието агресия

4.1. Особености на агресивността

4.2. Агресивността и детето

4.3. Видове агресия

4.4. Агресия и свобода

4.5. Агресия и нарцисизъм

6

 

 

4.6. Агресия и съпротива

4.7. Условия, пораждащи агресия

4.8. Агресивност и “Синдром на родителско отчуждение”

  1. Типове семейно възпитание и агресивно поведение

 

  1. 1. КОНЦЕПЦИЯТА НА ЗИГМУНД ФРОЙД

Началото на съвременния интерес към агресивността поставят психоаналитичните проучвания на д-р Зигмунд Фройд, правени между двете световни войни и повлияни от възгледите му за засилващото се насилие в света.

В края на XIX век Фройд шокира света с една неочаквана концепция за човека. В противоположност на традиционното, утвърждавано с векове разбиране за изключителната природа на човека, Фройд лансира схващането за неговата инстинктивност, ирационалност, антисоциалност и агресивност. Според него човекът е роб на своите безсъзнателни страсти, инстинкти и нагони.

Нагонът, според Фройд, е “известно количество енергия, устремена в определена посока”, което “произхожда от вътрешнотелесни източници, действа като постоянна сила и човек не може да се изплъзне от него”.

От началото на 20-те години на XX години Фройд развива концепцията за деленето на нагоните на нагони на живота и нагони на смъртта.

Нагоните на живота (Lebenstriebe) са влечения, които имат за цел запазването, поддържането и развитието на живота във всичките му аспекти и форми. Тук се включват нагонът за самосъхранение и сексуалният нагон.

На жизнените нагони Фройд противопоставя нагоните на смъртта (Todestriebe), които са присъщи на индивида несъзнавани тенденции към саморазрушаване и връщане към неорганичното състояние. Външно те се проявяват като агресия към определени лица и предмети.

Нагонът на смъртта бива разделен на два потока – саморазрушение и разрушение /или агресия/. Насочен навътре /саморазрушение/, той се изразява в наказания, които човек налага на себе си, крайна форма на които е самоубийството.

Разрушителният инстинкт /агресивността/ се изразява в желание за нараняване или унищожаване на другите.

Фройд определя агресивността като “вродена, независима, инстинктивна склонност в човека”. Според него тя е нагон, чието неудовлетворяване и потискане я кара да се активизира и да набира енергия, да търси пролуки в съзнанието, чрез които да се реализира. Повлиян от хидравличната теория във физиката, Фройд счита, че

7

 

ако агресията не намери възможност за задоволяване във вътрешния свят, то тя ще се оттегли и натрупа, увеличавайки размера на вътрешното саморазрушение, т.е. съществуват два пътя – насилие или психическо заболяване. Тъй като “склонността към насилие е неизкореним инстинкт на човешката природа”, алтернативата е в сублимация на агресивната енергия в социално-полезна, подхранваща креативните функции на човешката дейност.

Но ако степента на потискане на нагоните е по-голяма от капацитета на сублимиране, крайният резултат ще бъде пак невротизиране на индивидите. Сам Фройд също признава, че трансформирането на тази енергия в наука, изкуство и пр. е сполучлив вариант за твърде малко хора.

Фройд смята, че при децата се развива компонентът “жестокост на половия нагон”. “Жестокостта изобщо е присъща на детския характер, тъй като задръжката, възпираща нагона от причиняването на болка на другия, а именно способността за състрадание, се формира относително по-късно. Според него “децата, които се отличават с особена жестокост по отношение на животните и хората, справедливо могат да бъдат заподозрени в интензивна и преждевременна сексуална дейност на ерогенните зони”. Според него липсата на задръжки от страна на състраданието крие опасността тази налична в периода на детството връзка между жестоките и ерогенните влечения да се окаже в един по-късен етап от живота на човека нерушима.

Важно място в системата на Фройд заема понятието “Едипов комплекс”. Сексуалното влечение на детето се насочва към противоположния родител. Детето изпитва враждебност към всеки – брат, сестра, баща или майка, които го конкурират и ограничават или му отнемат това удоволствие. Тази враждебност се изразява в ревност, омраза, агресивност, дори желание да се унищожи съперникът. Често се стига до амбивалентност на чувствата – наличие на нежни и агресивни чувства, едновременно изпитвани от човек по отношение на едно и също лице.

Фройд отдава приоритет на биологичните фактори при формирането на човешката личност и игнорирането на социалните. В частност това се отнася и до агресивните нагони. Ролята на агресивния нагон е ценно откритие, но то се обезценява поради прекомерната си абсолютизация. Популярността на неговото схващане се обяснява с оправданието, което се дава за жестокостта на човека, защото пред една безлична биологична сила човек снема от себе си отговорността.

Ерих Фром говори за деструктивност, която възприема като “опит за от непоносимото чувство за безсилие, тъй като целта и е премахване на всички обекти, с които трябва да се сравнява едно лице”.

8

 

“Деструктивните импулси” винаги успяват да намерят обект. Ако поради някакви причини други хора не могат да бъдат техен обект, такъв без никакви трудности става собствената личност” /Фром, 1992/.

Е. Фром, както и К.Хорни /1996/ отделят в своите изследвания място и на механизмите на фрустрацията /социални и семейни ограничения, които пречат на задоволяване на вътрешните потребности/. Незадоволеността поражда чувство на мъка и враждебност катто реакция, на която се явява склонността към агресия, чрез която се премахва или намалява напрежението. Е.Фром говори за фрустрацията като фактор, увеличаващ агресивните тенденции в поведението и я разглежда като продукт на “технизирания начин на живот, който поставя прегради пред естественото изливане на вътрешните пориви”. /Фром, 1992/

К.Хорни пише за сходни с агресивния нагон на Фройд поведенчески реакции, породени от “противоестествените” на човешката природа морални и етични забрани, наложени от съвременната цивилизация и пораждащи у личността чувство на омраза и страх. /Хорни, 1996/

Последователите на Фройд, възприемат идеите за инстинктивния характер на агресията, но отчитат и влиянието на външната среда като фактор за проявлението й.

 

1.2. СОЦИАЛНО-ЕТОЛОГИЧНАТА КОНЦЕПЦИЯ НА КОНРАД ЛОРЕНЦ

Към първата група теории, определящи произхода на агресията като инстинктивен, освен концепцията на З. Фройд се числи и концепцията на Конрад Лоренц /1977/. Австралийският биолог е създател на социалната етология, възникнала в края на 40-те и началото на 50-те години на XXв.

Етологията /от гр. Etnos – обичай, характер и дума, учение/ е учение за поведението на животните в естествената за тях среда. Етолозите /Лоренц, Тинбергер/ смятат, че човек притежава всички свойства, присъщи на животните, включително и биологичната основа за агресивно поведение.

Изследвайки изключително риби и птици К. Лоренц и последователите му достигат до изводи относно поведението им в определени периоди /миграция и размножаване/ към заобикалящите ги индивиди.

В изследванията на К. Лоренц за инстинктивните импулси, като агресивност е определена всяка най-бегла проява на нападателност и така се стига до извода, че това е най-често срещащото се и най-важно поведение, което има също такъв непреодолим и естествен характер като глада и половия инстинкт и е предназначено да служи за запазване на вида.

“Етологията като наука разполага в днешно време с изчерпателни

9

 

и убедителни данни за естествената природа на феномена насилие. Вътрешновидовата агресия при хората представлява напълно същият самопроизволен инстинктивен стремеж, както и при другите висши гръбначни”.

Според Лоренц много примери, особено съперничеството, което съществува и при животните, и при човека, доказват, че агресивността е измежду най-силните и еволюционно издръжливи инстинкти. И ако тя не може да бъде изявена, прекомерното и натрупване в организма ще доведе до непрекъснато повишаване на налягането, дотогава, докато индивидът не я насочи навън.

Това е основният фундамент на Лоренцовата концепция, който определя характера на агресията като хидравлично – биологичен.

Селекцията като главен фактор на видовата еволюция си проправя път чрез агресията между индивидите. Конрад Лоренц и повечето от неговите последователи признават, че еволюцията и селекцията са изработили у животните забранителни механизми, които не им позволяват да използват агресивните си инстинкти във вреда на своя вид и са ги трансформирали в символични и ритуални заплахи. При човека, обаче, културния прогрес е премахнал механизмите, които осигуряват задръжка на агресивността при животните. При отсъствието на животински челюсти, осигуряването на храна става изключително сложно. Противоричието между “бореца” у човека и неговите възможности предизвиква развитие на различни средства или оръдия за убиване. В крайна сметка човек не е в състояние да управлява своята агресивност и тя се превръща в зло за вида, противно на еволюционното си предназначение.

Етолозите смятат, че човешката агресивност е невъзможно да бъде елиминирана чрез възпитанието.

Етолозите обясняват социалното поведение с принципа за териториалност, присъщ на човека. За тях агресивността е реакция, преди всичко, на нарушаването или заплахата от нарушаване на териториалността, жизнено необходима за дадена общност.

За социалните етолози, според английския психиатър А. Стур “у човека, както и при другите животни, агресивността е вродена константа, от което ние не можем да се избавим и която е абсолютно необходима, за да оцелеем” /по Зографова, И., 1987/.

Конрад Лоренц смята, че при животните се онаследяват четири “движещи сили” – хранене, възпроизводство, летене и агресивност. Той разграничава следните видове агресивност: териториално /за хранене/; между противоположни индивиди /съперничещи си мъжкари от даден вид/ и за йерархично господство /водач на група/.

10

 

Според етолозите у нас има “войнствен ентусиазъм”, /споделяйки фройдовата концепция за смъртта/, който води до загубване на повечето рационални и морални задръжки. Моралът според етолозите е неефективен при преодоляването на човешките конфликти.

Според Лоренц, доколкото агресивността е вродена, както нагоните във фройдовото “то”, и тя трябва подобно на тях да намери отдушник по един или друг начин. Той смята, че това може да се получи като се упражняваме в селективно определяне на посоката, в която агресивността ще се прояви. Самопознанието е първата стъпка към спасението. Благодарение на него ние ще започнем да разбираме природата на нашата агресивност и ще преадресираме нейната посока. Следващата стъпка е сублимирането – преадресиране на агресивността към други обекти, водещо до безопасни последици, например: чупене на евтини глинени съдове, участие в спортни игри с конкуриращ елемент.

Агресивността би могла да бъде ограничена чрез подпомагане на индивидите от различни нации, класи, култури и партии в тяхното общуване чрез преадресиране на нашия “войнствен ентусиазъм” към универсалните за всички хора сфери – изкуство, наука, медицина, спорт. Най-накрая Лоренц залага на човешкото чувство за хумор, което подпомага приятелството и освобождава от напрежението. Хуморът и познанието са най-големите надежди на цивилизацията.

Друг, който прилага и популяризира етологичния подход към изучаването на човека и обществото е Р. Ардри /по Зографова, 1987/. Той разглежда човека като “хищен звяр”, чийто смисъл на живота е да убива. Подобно на Лоренц и Ардри смята, че човек не се формира под влияние на средата и опита, а от генетичното наследство.

Според него борбите за среда служат за запазване на вида и предпазват от прекалено пренаселване на жизненото пространство. Инстинктът на агресията е неизменен, човек не е творец на самия себе си, а жертва на животинското наследство. ”Агресивността е принципът, гарантиращ оцеляването”. Р. Ардри обръща внимание и върху връзката на агресивността с фрустрацията.

Главното достойнство на човешката агресивност според Ардри е това, че тя противостои на “антибиологичната“ тенденция към равенство между хората. Уникалността на вродените черти и потенции на всеки индивид осигурява безкрайното многообразие на човешкия род, докато конкурентната борба, съперничеството, обществената йерархия обективно поддържат и защитават естествената тенденция към неравенство.

При разглеждане в сравнителен план се вижда, че между концепцията на Фройд и Лоренц има редица общи черти:

11

 

  1. Изходна точка и за двете теории е идеята за хидравличния характер на агресията от една страна, и за инстинктивния и характер, от друга.
  2. В сравнителния анализ, който Е.Фром /1994/ прави на двете концепции, се доказва, че както Фройд и Лоренц използва метода на “доказателството на аналогия”. Единият прави екстраполации от психологични случаи върху здравата психология, а другият пренася характеристики от животинския свят върху човешкия.
  3. Изход от разрушителната активност и двете теории виждат в развитието на симпатии между индивидите. Само че Лоренц разчита на “великите конструктури” /селекция и мутация/, а Фройд възлага тези задачи на Ероса.

Теорията на К. Лоренц се определя като прост “психохидравличен модел” /Хекхаузен, Х. 1986; Шишков, А., 1979/ и е критикувана както от етолози, така и от психолози заради рискования пренос върху човека на резултати, получени при изследване на животни. Доколкото обаче агресията не се счита за неизбежна, а съществува възможност за отслабване и контрол върху нея, се определя като по-оптимистична от тази на З.Фройд /Бэрон, Р. & Д. Ричардсон,1 999; Кaril, P. 1987/ /по Цоков, П., 2001/.

Обсъжданите биологични теории за развитието на агресивността позволяват да се детайлизират биологичните фактори и тяхната роля за възникване на агресивни действия.

Все повече се налага тезата, че нито биологическите процеси, нито научаването и влиянието на средата носят отговорността за агресивното поведение сами по себе си. Биологичните процеси са в зависимост от социалните, но и последните тясно си взаимодействат с първите.

Идеята, че човешката агресия има биологична основа има дълга история и множество поддръжници. Съвременните и защитници привеждат като аргумент някои открития на съвременната генетика и физиология.

Медник и негови колеги /1987/ достигат до заключение, че се онаследяват като правило склонността за извършване на престъпление срещу собствеността, а не против личността. Възможно е да не се онаследява склонността към агресия като такава, а да се онаследява някаква характерна личностна черта /напр. Импулсивност, стремеж към лидерство и т.н./, увеличаваща възможността за проява на агресия /Бэрон,Р. & Д. Ричардсон, 1999/.

Наследствеността, според Мойер /1981/, може да детерминира този личностен “праг”, след който започва активация на специфични неврохормонални реакции, свързани с агресивното поведение.

12

 

Ако човек е унаследил веригата “нисък праг на възбудимост на нервната система – агресивни реакции”, в депривационна, фрустрационна и стресова ситуация, ще бъде по-склонен на прояви на гняв и враждебност. Обратното би станало, ако е обкръжен от любов и внимание /Бэрон, Р. & Д. Ричардсон, 1999/.

Съществуват два варианта на хипотезата за влияние на хромозомите върху половите различия в агресивното поведение:

  •  Хипотезата, че излишна “Y” хромозома при мъжете може да доведе до проява на агресивно поведение
  •  Хипотезата, че излишна “Х” хромозома при жените води до сравнително по-слаба проява на агресивност.

Процентът на носителите на XYY при населението на земята се колебае от 0,5 до 3,5. Индивидите с формулата XYY нерядко се отличават с по-висок от средния ръст, по-ограничени в умствено отношение и много често боледуват от епилепсия или подобни състояния. Клинично потвърждение получава и фактът, че този, който безпрепятствено може да реализира своя агресия за самоутвърждаване, като цяло се държи по-малко враждебно, отколкото този, при когото отсъства качеството целеустремена настъпателност /Фромм, Э., 1994/.

Уиткин и колеги /1976/ установяват, че недостатъчното умствено развитие, а не вродената склонност към насилие са причина лицата с XYY хромозоми да преобладават сред осъдените престъпници. Те по-често попадат на местопрестъпления /по Цоков, П. 2001/.

Засега данните от изследвания на човешкия геном /проучен 90%/ ни принуждават да се откажем от окончателни съждения за източниците на мъжка и женска агресивност. Все пак вече се знае, че човешкият организъм съдържа около 150 000 гена, като много от тях носят определени соматични и психични болести. Освен това, човек е подложен непрекъснато и на опасните последици от въздействието на околната среда и различните мутагенни фактори, които също водят до патология. Може би наред с изолираните вече над 150 онкогени ще се достигне и до изолиране на такива, отговорни за враждебната агресивност при човека.

Хормоналната регулация се отнася по-скоро до предхождащи условия, отколкото до непосредствените, преки причини за агресията. Съществуват достатъчно данни за взаимно повлияване, т.е. че агресивността също способства за увеличаване на количеството тестостерон. Следователно хормоните не действат независимо от социалния контекст /по Durkin, K., 1995/. Мозъкът като основа за агресивно поведение.

13

 

В полза на тезата за унаследяване на агресията говорят някои заболявания, при които генетични и физиологични нарушения като например наличието на определени тумори, стимулират изразяването на определени агресивни действия. Агресивното поведение някои учени обясняват с различни мозъчни повреди, като например недобро оросяване с кръв /което убива мозъчни клетки/, удряния, падания и вирусни инфекции на мозъка. /Марк и Ервин, 1970/ /по Зографова, И., 1987/.

Някои изследователи дори свързват определени части на мозъка с агресията. Експериментално е установено, че когато се стимулират определени мозъчни участъци, може да се усили ефектът на гняв, а може и да се потисне. Мозъкът е организиран по типа на биполярните системи – зоните на възбуда и задържане взаимно се уравновесяват /Фромм, Э., 1994/.

Друг аргумент, който изтъкват учените, защитници на биологичната основа на агресията, е ниският процент на серотонин /вещество, което играе роля на химически посредник в процесите на централната нервна система/, който се свързва с агресивното поведение при маймуните. Установен е също при хора, извършили престъпления. Когато количеството на серотонина се понижи, човек става свръхактивен. ”Серотонинът е важен за въздържането. Ако нивото му падне, човек става по-склонен към бурни действия” /Ман, 1992/ /по Зографова, И., 1987/.

Склонността към агресивно поведение може да се задълбочи и усложни от негативни емоции в детството и то за цял живот остава ниско. Лишаването от родителски грижи в детството може да намали количеството на серотонина за продължително време. Ако човек генетично е с нисък серотонин, състоянието му може да се усложни от травма в детството /Ман, 1992/. Други съвременни учени считат, че индивиди, които по-трудно изпитват страх или безпокойство, са по-склонни към насилие от останалите. Тези хора са с “особена биология” – имат сърдечен ритъм и кръвно налягане по-ниски от средните стойности.

Те дори декларират, че биологичните и генетичните тестове ще могат да откриват у деца предразположени към насилие. /Кагън,1993/ /по Зографова, И., 1987/.

С други думи някои генетични и физиологични нарушения могат да повлияят върху вероятността да бъдат извършвани повече агресивни действия. От своя страна редица наркотици като кокаина /особено ако се съвмести с алкохол/ повишава агресивността у човека. Други наркотици като марихуаната, обратно – намаляват агресивността. Алкохолът пряко се свързва с агресията.

Има много проучвания за склонността към агресия. Направена е мозъчна картография на агресията от Пол Брока /XIXв./ и т.н., но засега е установена само корелация между насилието и нивото на серотонина.

14

 

Повечето съвременни научни схващания за агресията приемат, че един от факторите действително е генетично – физиологичната способност да се действа. Това не означава, че без научни доказателства трябва да се приеме разбирането за невидима и неизменна енергия, която се натрупва в човека като база за агресивно поведение. Агресията често е свързана с целите на адаптирането и следователно, трябва да се отчете и равнището на социално научаване.

 

1.3. ТЕОРИЯТА ЗА СОЦИАЛНОТО НАУЧАВАНЕ НА АЛБЪРТ БАНДУРА

В последните години широка популярност получи теорията на американския психолог Албърт Бандура /1983/, продължител и критик на хипотезата “фрустрация – агресия”.

Според него агресивността може да се усвои и превърне в модел на поведение по пътя на подражанието. В теорията за социалното научаване на първо място той поставя поддържането или научаването както на агресивно, така и на неагресивно поведение чрез наблюдение.

Изследванията на Бандура показват, че за малките деца е достатъчно да видят друг, който се държи агресивно, за да започнат и те да се държат така. Той прави експеримент – на децата се показва как възрастен човек блъска надуваема кукла “Бобо”. След това на децата било разрешено също да си играят с куклата. Оказало се, че те не само са усвоили агресивното поведение, което наблюдавали, но измислили и нови форми на агресивност. Албърт Бандура показва, че при награждаване на агресивно поведение, децата, които наблюдавали този резултат, впоследствие ставали по-агресивни от децата, пред които агресивното поведение било наказвано.

Ричард Уолтърс (1963, 1964) показва, че когато в играта агресивността е подкрепена, тя нараства и се пренася върху останалите деца. Когато агресивното поведение спрямо куклата било наградено при една част от децата (другата част от децата не наградена за това поведение), те проявявали по-голяма агресивност, когато били фрустрирани. Този извод не е много изненадващ. Много от родителите използват наказанията, за да. ограничат агресивността или склонността към агресия. Награждаването на агресивност увеличава агресивността точно така, както наказанието я отслабва. В действителност нещата не са така прости. Невинаги наградите и наказанията влияят върху агресивността. Наградата може да повлияе върху агресивното поведение, ако е използвана по определен начин. Браун и Елиът (1965) успели да намалят агресивността при малките деца, като инструктирали учителите да пренебрегват агресивността и награждават обединяващите и дружеските действия.

15

 

Патерсън, Литмън и Бринър (1967) наблюдавали 2500 агресивни действия при малки деца в 60 сесии. Те също открили, че засилването на агресивността влияе върху поведението на децата в групата. Когато детето било наградено за някакво агресивно действие срещу друго дете с похвала или по друг начин, това усилвало агресивността.

Уолтърс и Браун (1964) създали условия, в които агресивните поведения били награждавани различно. Някои от децата били награждавани само когато наранявали куклата Бобо силно, докато другите били награждавани само когато наранявали слабо куклата. И отново децата, които били подкрепени за силната агресивност, проявявали по-голяма агресивност. Когато агресивността се посрещне с агресивност, тогава тя може да се пренасочи към друго дете. Изглежда, че агресивният отговор при определени условия може да ограничи агресивността. Когато детето разбере също, че агресивността може да му осигури това, което желае, и че другите могат да отстъпят, тогава, както ни убеждава Патерсън (1990), децата ще бъдат по-склонни към агресивност. Освен това с антиципирането на възможното наказание или враждебност като отговор на неговата агресивност детето ще се научи да управлява това поведение.

Нека сега да обобщим казаното за това, което поражда агресивността. За тази цел можем да използваме модела на Робърт Барон (1977).

За да се появи агресивността, е необходимо:

  1. да възникне някаква пречка, която е свързана с вътрешните състояния и външната среда;
  2. да се намалят забраните срещу агресивното поведение;
  3. да е налице обстановка, предразполагаща към агресивност.

Ако приемем съществуването на две сили, поддържащи и ограничаващи агресивността, тогава противостоенето на тези сили ще определи разгръщането на агресивността при детето.

Фрустрацията, гневът, разстроеността, подражанието, моделите, наградите и оправданията не са единствените фактори причиняващи агресия. Върху това поведение могат да повлияят някои личностни черти, морално съзнание, разбиране и диспозиции.

Тох (1969) идентифицира няколко типа личности, свързани с агресивността:

  •  самокомпенсатори – това са индивиди, които изпитват несигурност и неуважение към себе си, чрез агресивността те се опитват да прикрият своята слабост;
  •  активатори — тези индивиди също са с ниска самооценка и усещане за неприспособимост, те използват агресивността, за да накарат другите да бъдат обзети от страх и да проявят уважение;

16

 

  • самоуверени и егоисти – тези индивиди са измъчвани от съмнения за собствените достойнства, те са егоисти, центрирани в себе си, интересуващи се само от своите желания; те използват агресивността, за да принудят другите да задоволят техните нужди и желания;
  •  славолюбиви – тези индивиди вярват, че тяхната роля е да бъдат агресивни, за да защитят своята репутация;
  •  самозащитници – това са индивидите, които се страхуват от другите и са заети с мисълта как да се запазят от тях; те използват агресията, за да се защитят от чуждата агресия;
  •  тирани – това са индивидите, които използват насилието, за да постигнат това, което искат, те обичат да причиняват болка заради самата болка, те се нахвърлят върху тези, които немогат да се защитят, те подреждат ситуацията така, че да имат предимство пред жертвата.

Според Бандура /1983/, анализът на агресивното поведение трябва да се насочи към три елемента:

  •  Способи за усвояване на подобни действия;
  •  Фактори, провокиращи такова поведение;
  •  Условия, при които то се закрепва.

Човешкото функциониране според него се основава на три регулаторни системи: предшестващи стимули; влияние на обратната връзка и постъпващи от реакцията когнитивни процеси /по Цоков, П., 2001/.

Резултатите от изследванията на социалните психолози се използват широко за тълкуване на увеличаващата се вълна от насилие и сочат, като причина средствата за масова информация и особено телевизията. Самият Бандура често подчертава ролята на т.нар. “телевизионна агресия” за изграждането на податливост към подобни прояви у индивида в детска и младежка възраст.

До същите резултати в своите изследвания достигат Р. Либърт и Р. Барън.

 

1.4. ХИПОТЕЗАТА “ФРУСТРАЦИЯ – АГРЕСИЯ” НА ДОЛАРД, МИЛЪР, ДУУБ И ДР.

През 1939г. в книгата “Фрустрация – агресия” американските психолози Дж. Долард, Н. Милър, Р. Сиърз, О. Мауър и Л. Дууб издигат хипотезата “фрустрация – агресия”. Тя е замислена като синтез на идеите в психоанализата и традицията на Хъл в бихевиоризма. Според теорията на Хъл, вдъхновила авторите на хипотезата, наличието на фрустрация е достатъчно условие, за да се провокира агресия, ако в репертоара на извършителя съществува такъв вид поведение и той е в готовност да му се отдаде.

17

 

Създателите на хипотезата се считат за продължители на З. Фройд, по-точно на това, което той е разработил в ранния си период. Те приемат както теорията за либидото, така и принципа за изместване на обекта на агресия. Разграничават се от учението за нагона към смъртта, т.е. от същинската теория за агресията, но може да се приеме, че в основата на хипотезата са залегнали психоаналитични принципи.

Формулираните от авторите на хипотезата фундаментални понятия агресия /реакция, която следва фрустрацията с цел нанасяне на вреда/ и фрустрация /условие, което съществува когато пред целенасочената реакция е поставена пречка/ получават широко разпространение и до голяма степен изместват популярната психоаналитична терминология.

Долърд и Милър твърдят, че когато се появи състояние на фрустрираност, детето ще реагира агресивно. Агресивността е причинена от фрустрацията.

Връзката между фрустрация и агресия е разкрита още от Барпр, Дембо и Левин. Те предизвиквали фрустрация, като показвали на малки деца различни играчки, но без да им дават възможност да играят с тях. Играчките били интересни и оставени на открито, но децата не можели да ги достигнат, защото били отделени с преграда. След мъчителното очакване, на следващия ден на децата била предоставена възможност да играят с тях. Но след като получили достъп до играчките, те започвали да ги чупят, да ги хвърлят, да ги тъпчат за разлика от нефрустрираните деца, които играели с радост.

По-късно идеите на Долърд и Милър са продължени от Бърковиц (1969). Леънард Бърковиц допуска, че фрустрацията не причинява агресията, а само „подготвя индивида за агресията“. Фрустрацията и преживяното разочарование не са достатъчни. За да възникне агресия, е необходимо някакво внушение от средата, което да подскаже, че агресивността е възможна и приемлива. Фрустрацията довежда детето до състояние за готовност да прояви агресия.. Понякога гневът, причинен от разочарованието, или разочарованието само по себе си могат да породят агресия. Но в много от случаите фрустрациите и разочарованията трябва да се съчетаят с външните влияния – внушения, настроения…

Виждането на Бърковиц разкрива едно ново пространство за изследване на агресивността. Не е трудно да се провери доколко предизвиканият гняв, яд, разочарование в условията на външни внушения и поддръжка или при отсъствието на такива ще улеснят или потиснат агресивността. Бърковиц и Льо Паж (1967) показват, че и най-малките внушения от средата, даже предмет, който потенциално може да бъде свързан с агресивността, може да я породят.

18

 

Освен това фрустриращото събитие също определя възникването на агресията и нейната сила. Когато фрустрирането се възприема като своеволно и неоправдано безсмислено, вероятността от агресия е много по-голяма, отколкото ако то се възприеме като оправдано и обяснимо. Когато фрустрирането е върху цел, много близка до своето постигане, това ще породи по-силно разочарование и агресивността, която би възникнала, ще бъде по-силна. (С. ХАРИС, 1974). /по Стаматов, Р., 2000/

Друг момент от хипотезата, който я сближава с инстинктивизма е постановката за възможността агресията да се натрупа в организма и така индивидът да се окаже презареден с агресивни тенденции. Така, следвайки логиката на хипотезата, се стига до заключението, извадено от Фройд и приемано от Лоренц, че е нужен обект, върху който човек да излива агресията си, защото в противен случай ще се стигне до сериозни психически смущения.

Хипотезата “фрустрация-агресия” обхваща както психоаналитични, така и бихевиористични идеи, поражда много спорове и емпирични изследвания. Основен неин недостатък е абсолютизирането на фрустрацията като единствен източник на агресията и разбирането, че фрустрацията винаги води до агресия.

 

  1. ПОНЯТИЕТО ФРУСТРАЦИЯ

Понятието фрустрация /frustratio/ има латински произход и означава измама, напразно очакване, неуспех. Въведено е още през 1934г. от Rossenzweig. Според него фрустрацията има място в тези случаи, когато организмът среща повече или по-малко непреодолими препятствия по пътя към удовлетворяването на някаква жизнена потребност. Фрустрацията представлява състояние на човек, излъган в своите очаквания, лишен от възможността, поради външно или вътрешно препятствие, да достигне силно желаната си цел. Този разрив между желаната цел и резултата се обозначава като фрустрация. Обикновено тя поражда състояние на разочарование, гняв и предизвиква агресивност.

Според Генчо Пирьов /1976/ фрустрацията е едно от онези психически състояния, което изразява неадекватно уравновесяване между индивида и околната среда, както и непълно балансиране в самата личност. В литературата по този въпрос се разграничават три понятия: фрустрираща ситуация, състояние на фрустрация и реакция на фрустрация. Фрустрацията е мъчително преживяване на неудовлетвореност, проявило се при съответна ситуация, което в зависимост от личностната структура дава различни поведенчески реакции – от агресивност до примиренческо отстъпление.

19

 

В основата на фрустрацията стои невъзвратима загуба /наречена още депривация/ или невъзможност за справяне с обстоятелствата на живота, представящи “обективно непреодолими /или субективно възприемани като такива/ трудности, възникнали по пътя на достигане на дадена цел”. /Н. Д. Левитов, 1967/. То се изразява в неприятно преживяване от препречването и дори осуетяването на желаното действие. Пречките могат да се дължат на външни причини, например заплаха от насилие, липса на възможност за удовлетворяване, или вътрешни, като самообладание или изисквания на съвестта.

Според С. Розенцвайг фрустраторите са три типа /по Пирьов, Г., 1976/:

  •  Недостиг на сили и средства.
  •  Лишаване /депривация/ от нещо жизнено важно.
  •  Конфликтна ситуация / борба на мотиви от различно естество/.

Терминът фрустрация има три значения:

  •  Обективно условие, което пречи за постигане на дадена цел от личността;
  •  Ситуация, в която пред целенасоченото действие на личността е възникнала непреодолима бариера;
  •  Състояние на мъчителна неудовлетвореност, което се формира у личността вследствие на нереализирани цели.

В първото си формулиране терминът е използван от създателите на хипотезата “фрустрация-агресия” /1939/, а в последните две – от съвременните последователи на фрустрацията /Зографова, И., 1987/.

Руският психолог Николай Левитов разграничава три варианта на този вид реакция:

  •  Въпреки наличието на фрустратор, лицето запазва спокойно отношение към него и не се поддава на въздействието му.
  •  У лицето се явява напрегнато състояние, но същевременно и усилие да се въздържа от нежелателни импулсивни реакции.
  •  Привидно равнодушие, което маскира сритото озлобление или униние.

Силата на фрустрацията зависи от:

  •  Силата на склонността към фрустрационни реакции.
  •  Силата на препятствието пред фрустрираната реакция.
  •  Броя на фрустрираните реакции.
  •  Броя на угасените неагресивни реакции.

20

 

Препятствията могат да бъдат:

  •  Физически – стени, прегради, пространствени ограничения;
  •  Духовни – страх, срам, отсъствие на способности;
  •  Културни – забрани, традиции, норми.

Обикновено фрустрацията възниква при затруднения, но не винаги наличието на затруднения води до фрустрация. Не всяка фрустрация, от своя страна, води до агресия, и не всяка агресия е причинена от фрустрация.

Последиците от фрустрацията могат да бъдат конструктивни и разрушителни. /D. Krech, 1962/ /по Пирьов, Г., 1976/

Конструктивното значение на фрустрацията се изразява в това, че осигурява:

  •  Достигане на целта чрез усилване на мотивацията; в определени предели – колкото по-високи стават препятствията, толкова по-силна става и мотивацията, осигуряваща тяхното преодоляване;
  •  Изменение в средствата за достигане на целта; фрустрираният индивид може да достигне до ново виждане на ситуацията и своите действия;
  •  Замяна на целите – може да се открие друга, различна цел, която също задоволява желанията;
  •  Цялостно преосмисляне на ситуацията, или чрез преобразуване на контекста.

Деструктивното значение на фрустрацията се изразява в това, че създава ситуация на невъзможност. Причините за това състояние са ниска мотивираност, когнитивна ограниченост, емоционална възбуда, вълнение, страх, паника, което води до загуба на контрол върху ситуацията.

Освен фрустрацията съществуват и други състояния, при които субектът е лишен от възможност за удовлетворяване на някаква своя потребност. Такова е състоянието психическа депривация / англ. Deprivation – лишаване/. То се явява като отделна, относително специфична форма на фрустрация. Състоянието на психическа депривация има свои характерни особености. Състояние на фрустрация възниква, когато между потребността и нейното удовлетворяване субектът среща някаква трудност, преграда, т.е. мотивиращото поведение се сблъсква с препятствие /независимо дали от физическо или психическо естество/. В ситуации на фрустрация, субектът има различни варианти на изход – заобикаляне или преодоляване на преградата, промяна на целта или отказ от нея. Ето защо умерената фрустрация, непревишаваща индивидуалния праг, може да доведе до повишаване на мотивацията, т.е. да се окаже полезна.

21

 

При състояние на психическа депривация напълно липсва възможност за удовлетворяване на жизнената потребност на индивида, при това в относително дълъг отрязък от време. Според вида на неудовлетворената потребност психическата депривация бива: сензорна, афективна и социална /по Делчева, Т. Стаматов, Р., Генчева К., 1993/.

 

2.1. ВИДОВЕ РЕАКЦИИ НА ФРУСТРАЦИЯ

Действието на фрустрацията предизвиква различни реакции у хората. Според Долард /1939/ фрустрацията задължително води до агресия. Тогава фрустрационната ситуация или личност става обект на агресивни тенденции, понякога насочващи се и към собствената личност и водещи до саморазрушителни актове /Първа хипотеза/ /по Durkin, K., 1995/. Тази хипотеза има интуитивна привлекателност и предлага обяснение, което на пръв поглед обхваща широкия диапазон на агресия. Фрустрираните индивиди, обаче, по-скоро демонстрират целия спектър от реакции по отношение на фрустрацията: от покорност и стеснителност до активни опити да се преодолее препятствието по собствен път.

Втората хипотеза е на Милър /1941/ и др., според които фрустрацията понякога предизвиква като реакция регресия. Тя поражда различни модели на поведение и агресията е само един от тях /по Durkin, K., 1995/. Тя се изразява в спадане на поведенческата организация до онтогенетично по-ранни, по-незрели, по-примитивни равнища. Авторите изследват деца, чиито играчки са зад преграда и те не могат да играят с тях. В резултат на това се наблюдава упадък на конструктивната игра, а поведението на децата носи качествени белези на по-ранни стадии от развитието. Дори бебетата, фрустрирани чрез насилствено спиране на движенията им, показват гняв. /Haskins, 1985/ /по Durkin, K., 1995/.

Третата хипотеза е на Н. Майер, който смята, че фрустрацията предизвиква фиксация. Тя е необосновано придържане към поведенчески форми, които са загубили смисъла си. Фиксацията означава ригидно, консервативно състояние, което се явява продължение на предишните дейности, дори и тогава, когато те са безполезни или опасни. Тя може да се разглежда и като прикованост към фрустратора, който поглъща цялото внимание и поражда потребност за продължително възприемане, преживяване и анализиране на фрустратора. Волие схваща фиксираното поведение като научена реакция, понижаваща страха. Майер прави своята хипотеза въз основа на опити с плъхове, поставени при много трудни, неразрешими проблеми, което фиксира у тях определено отношение и към други, лесно разрешими проблеми.

Освен стенични, реакциите на фрустрация могат да бъдат и астенични. Такива са депресивните състояния, характеризиращи се с чувство на печал, неувереност, безсилие и отчаяние.

22

 

За разлика от първите представители на фрустрационната теория за обяснение на човешката агресивност – Долард, Милър, Дууб и други, /по Г. Йолов, 1975/, които категорично отхвърлят верояттността за поява на депресивност при фрустрираща обстановка, L.Berkowitz (1968) приема, че агресията не е единствен отговор на “незадоволеността” и допуска тяхното съчетаване. Kendell /1970/ сочи, че между агресията и депресията съществува в много случаи вътрешна корелативна свързаност, при която с нарастване на агресивната изявеност се завоалира подлежащата депресивна основа.

В по-нови изследвания последствията от фрустрацията се разглеждат като резултат от избирателно подкрепление /Аделман и др./; подкрепя се онази реакция, която освобождава организма от фрустрираща ситуация.

Съществуват и други начини за реагиране:

  1. Резигнация – изоставяне на целите, обезкуражаване, пасивен отказ от постиженията, понижаване равнището на претенциите.
  2. Интроверсия – оттегляне в собствената личност, ограничаване или пълно откъсване на социалния контакт, уединяване, усамотяване.
  3. Обезценяване на целта, която в действителност силно се желае, но не може да бъде постигната – поведението на лисицата от известна басня, която заявява, че недостижимото грозде е “кисело”.
  4. Рационализация – неуспехът се приписва на такива причини, за които действащият не е отговорен, например лошият уж инструмент е причина за слабото изпълнение.
  5. Проекция – приписване на собствените несполуки и вина на другите като по този начин се оправдават много постъпки, противоречащи на ценностите и идеалите в съзнанието.
  6. Фантазия – използване на фантазни образи като заместители.
  7. Компенсация /сублимация/ – уравновесяване на незадоволителното постижение в дадена област или специфична ситуация с особено добри постижения в друга област. Актуалният неуспех и преживяванията във връзка с него се компенсира чрез ново, по-голямо усилие.
  8. Изтласкване – процес на отстраняване от съзнанието на влечения, мисли, чувства, желания, които причиняват срам, вина или болка, в резултат на което те остават неосъзнати.

Видяхме, че съществуват много случаи, при които въпреки фрустрацията човек не реагира агресивно.

 

2.2. ФРУСТРАЦИОННИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ В ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ

В детската възраст, когато се изгражда личността и обстоятелствата на живота се предоставят най-вече от родителите, фрустрационните преживявания включват предимно неудовлетвореността от тяхното отсъствие или грижа, подкрепа, любов.

23

 

Загубата на родител, който не може да бъде заменен пълноценно, непрекъснатата конфликтност в семейството и неправилният педагогичен подход /с подчертано отхвърляне, грубост, незаинтересованост или свръхпроекция/ са най-значимите фрустрационни фактори, които предизвикват мъчителното изживяване на неудовлетвореността, съпровождано най-често от отчаяние и агресивност/Ат. Шишков, 1979/. Несистематичната смяна на награди и наказания, както и отлагането на удовлетворяването също се смятат за фрустриращи условия.

Неудовлетворяването на основните потребности на детската личност е причина за фрустрационни преживявания, които могат да доведат до прояви на агресивност в поведението на децата. Като основни за човека, Маслоу определя пет потребности, като задоволяването на по-високите потребности се предхожда от задоволяването на по-ниските. Във възходящ ред те са:

  1. Физиологични потребности;
  2. Потребности от сигурност;
  3. Потребности от принадлежност;
  4. Потребности от статус;
  5. Потребности от самореализация;

За детската личност съществено значение има задоволяването на следните потребности:

  1. Потребност от общуване – липсата на общуване поражда фрустрация и зарежда с агресия;
  2. Потребност от любов
  3. Потребност от доверие;
  4. Потребност от признание, себеутвърждаване и самостоятелност;
  5. Потребност от познание;
  6. Потребност от игра;
  7. Потребност от достигане на успех и избягване на неуспеха;
  8. Потребност от признание и поддръжка;
  9. Потребност от разбиране – както казва К. Роджърс: ”Всеки се нуждае от разбиране, от разбиране, че е разбран”. /по Стаматов, Р., Т. Делчева, 1993, 13/.

Загубата на родител в детска възраст също е фрустриращ фактор. Според дефиницията на P.Bruht (1962) за деца, произхождащи от “broken – home”, т.е. от разрушен дом или разрушено семейно огнище, се приемат тези, които до 14 годишна възраст са загубили поради смърт или раздяла един от двамата си родители.

24

 

През последните десетина години някои автори към дефиницията за разрушен дом включват неудачите и честите конфликти в семейството, проблемите, свързани с психичното и соматично състояние на членовете на семейството.

Комплексът “дом без любов” също може да се окаже фрустриращ фактор в детска възраст. Според Надежда Маджирова /1996/ това е “средата за развъждане на престъпността”. Според В. Акабалиев /1994/ конфликтите между родителите създават у децата неуравновесеност, напрежение, лесна ранимост, агресивност, неувереност. /Маджирова, Н. 1996, 97/

Липсата на баща лишава детето от сигурност, опора, той се приема за авторитет, а липсата на майка – му отнема нежността, топлотата, грижата. Липсата на баща се отразява много неблагоприятно върху момчето в семейството. Бащата може да отсъства физически /смърт, раздяла/ или относително – слаб, безволев, немъжествен баща – от една страна и деспотичен, тираничен и властен баща – от друга страна.

При изучаване на семействата на деца, с извършени криминални престъпления се установява, че повечето от тях живеят в психотравмена обстановка. Към тях спадат деца на разведени родители, деца, загубили един или двамата си родители, деца на алкохолици, деца на родители с криминални престъпления, деца на рецидивисти, деца на примитивни родители.

Христо Христозов /1977/ е изследвал поведенческите разстройства у деца в резултат на фактори от семейната среда. Една година по-късно в сътрудничество с М. Ачкова и М. Шойлекова са проучени рисковите фактори, водещи до антисоциално поведение у децата и подрастващите. По данни на А. Шишков /1977/ 70% от децата с антисоциално поведение произхождат от семейства с разстроени интерперсонални взаимоотношения /чести конфликти, разведени родители, неправилно възпитание и жестокост към детето/. Според Хр. Христозов /1977/ някои фамилни фактори играят важна роля за антисоциалното поведение у децата. При липса на баща детето няма модел на бащино поведение в дома, което е предиспозиция за възприемане на антисоциалния модел на мъжко поведение или групата с антисоциално поведение. M. Main и J. Stadman /1981/ считат, че лишеното в ранно детство дете от физически контакт с майката може да има прояви на гняв и агресия.

 

  1. СОЦИАЛНИ ФАКТОРИ, ВЛИЯЕЩИ ВЪРХУ АГРЕСИВНОТО ПОВЕДЕНИЕ

Телевизията като социален фактор

По отношение влиянието на телевизията върху агресивното поведение на децата, специалистите имат различни мнения /по Зографова, И., 1987/:

25

 

  • Телевизията е вредна за децата. Тя поражда жажда за насилие и равнодушие към човешкото страдание.
  •  Телевизията е полезна за децата: драматично представеното насилие им помага да се освободят от агресивните импулси.
  •  Телевизията оказва слабо въздействие върху децата: личността и ценностите се формират от родителите и връстниците, а не от образите на малкия екран /Гинът, 1992/

Телевизията е част от нашия културен живот и няма намерение скоро да го напуска, затова е по-добре да се научим да съжителстваме с нея. Тя е източник на разнообразна информация, премахва преградите време и пространство, обогатява речника на децата. Основно средство е за развлечение. Но освен тези положителни качества, телевизията притежава и редица недостатъци: умората, вредата й върху общуването в семейството и най – вече фактът, че тя превръща насилието в нещо нормално и обичайно. С атрактивните си предложения телевизията заразява зрителите с очарование от силата на агресивността и стимулира подражанието.

Данните показват, че до времето, в което навършват 16 години американските младежи са видели средно по 18 000 убийства по телевизията /Смит, 1985/.

В едно изследване Фридрих и Стейн /1973/ наблюдавали в течение на три седмици четиригодишни деца в детската градина. Те ги разделили на групи по степен на агресивност. След това разделили пак децата на групи, едната от които в течение на следващите четири седмици гледала агресивни кинопрограми, а другата – неутрални филми или просоциални програми. Децата, които първоначално били средни по агресивност, станали по-агресивни в игрите след гледането на агресивните програми, в сравнение с техните връстници след гледането на неутрални програми. Реакциите на децата, у които първоначално агресивността била под средното равнище, не се различавала след гледането на двата типа програми. Телевизионното насилие особено увеличава вероятността за агресивни реакции у тези, които са склонни към агресия.

Редица изследователи търсят техники, които да намаляват склонността на децата да имитират агресивното поведение, което гледат по телевизията.

Най-обещаваща се оказва тази техника, при която на децата се обяснява, че ситуациите, в които има насилие по телевизията не са реално отражение на живота, и че биха се справили без изобщо да използват агресия в една нормална житейска ситуация.

26

 

Според виждането на агресията като инстинкт или борба за съществуването на агресивни действия може да има и полезна функция. Наблюдаването на чужда агресия – реализира принципа на освобождаване на собствената агресия по пътя на идентификация с агресора. Подобно е виждането на Аристотел за процеса на “катарзис” по време на драма. Съвременните учени В. Конечни и М. Кан показват, че физическият израз на агресията снижава емоционалната възбуда. Един от най-известните автори на криминални филми Алфред Хичкок твърди, че докарва убийството в дома, защото гледането на телевизионни филми с агресивно съдържание е форма на добра терапия, тъй като дават възможност да се управляват човешките антагонизми. Ако агресивните действия на екрана са представени като положителен акт, т.е. ако наблюдаващият види, че агресивният акт води до успех, е очевидно, че той би използвал в своята практика подобно успешно действие. В такъв случай гледането на агресивни действия и това най-вече от децата, затвърждава у тях виждането, че агресията е нормално, естествено прието и дори желано човешко поведение.

Редица изследователи напоследък поставят въпроса за емпирична проверка на горното твърдение. Ако е вярно, че наблюдаваният модел се повтаря, то тогава би трябвало след наблюдавано насилие по екрана, да се очаква увеличаване на престъпни действия, повтарящи по схема видяното. Действително, налице са данни, че след широко коментирани и показвани по телевизията агресивни постъпки, се разкриват случаи, които повтарят престъплението или възпроизвеждат характеристиките на наблюдаваната агресия.

Според повечето изследователи на агресията, децата още в края на четвъртата си година са в състояние да имитират агресивното поведение на възрастните или поведението на героите от любимите си филми. Може да се види, че тяхното поведение е пряка имитация на действията на героя, но включва елементи на по-общи агресивни черти. Освен това, наблюдаването на агресия от екрана води до повтаряне или подражание преди всичко тогава, когато агресорът преминава всички препятствия без да бъде наказан. Ако героят не е от същия пол на детето, ако то се характеризира със слаба тревожност или фрустрираност и ако значимите за детето възрастни, присъствали на филма или наблюдавали поведението покажат, че са несъгласни с действията на героя, агресията не се възпроизвежда /по Тодорова, Е., 1995/.

Агресивните действия се копират и възприемат по начина, по който се създават, чрез т.нар. познавателни, в случая агресивно – познавателни сценарии. Според някои социални психолози, децата приемат не толкова агресивното действие, колкото агресивно-когнитивния сценарий.

27

 

Всъщност сценарият е “програма за поведение”, която се научава твърде рано в живота. Тя се запаметява и използва за насочване на по-нататъшното поведение и за разрешаване на социални проблеми.Различни примери за агресивни сценарии се натрупват, събират, докато станат собствено – агресивен сценарий. При наблюдения на насилието, то придобива функцията на знак на средата, които от своя страна възбужда и предизвиква научения от децата сценарий / по Тодорова, Е., 1995/.

Наблюдаваната агресия може да бъде разглеждана и по отношение на това какъв е видът на сценария, в който тя се показва. Може да става дума за установяване на справедливост. Това е агресията на “добрия герой”. Този тип агресия води до по-високо подражание. След гледане на агресивен филм някои хора са по-толерантни към приемане на едно или друго агресивно поведение в сравнение с времето преди филма. Получава се, обаче, нещо като “затворен кръг”. По-агресивните деца, например, предпочитат филми и персонажи, в които се разкриват по-агресивни герои. Това от своя страна води до повече агресивност.

Ако трябва да се обобщи казаното до тук, наблюдаването на насилие по телевизията влияе върху агресивността на човека, т.е. съществуват данни, че излъчването на повече насилие на екрана води до упражняване на по-агресивно поведение от страна на наблюдаващия. Както наблюдаването на добри дела, случаи на емпатия, на просоциални модели води до извършването на просоциални действия от страна на наблюдаващия, така и наблюдаването на агресивни действия води до извършването им в реалния живот. Това поставя въпроса за цензурата. Възможно ли е да се намали агресията по телевизията? Необходимо ли е показването на агресивни действия за поддържането на високо качество на филмовото произведение? Повечето изследвания показват, че филми, в които се демонстрира по-голяма грубост и агресивни действия, привличат хората повече, отколкото т.нар. хуманни, ненасилствени филми.

Как тогава да спрем насилието на екрана, след като пледираме за свобода на словото, за забрана на цензурата, за удовлетворяване на общественото мнение? В същото време има данни, че деца, на които им е забранявано да гледат агресивни действия, регистрират повече агресивни постъпки от връстниците си. Очевидно, не забраната за наблюдаване на агресивно поведение ще доведе до неговото отпадане. Трябва да се търси балансът, равновесието между наблюдаваното насилие в масмедиите и формирането на задръжки към използването на агресивни поведенчески актове.

28

 

Последни изследвания в областта на агресията и връзката и с наблюдаваното насилие от екрана разкриват, че гледането на филм с насилие може да доведе както до повишаване, така и до снижаване на агресията в зависимост от социалния контекст. Публиката не е просто сбор от индивиди, тя е социална среда, среща на представителите на различни човешки групи /по пол, възраст, статус, нагласи/. Ето защо не е чудно, че социалната среда може да потиска или обратно – да стимулира агресивно подражание.

 

3.1. Семейството и агресивността

Насилието е далеч по-обичайно нещо от това, което много от нас си мислят (Барон, 1977). При такава ситуация може ли да се твърди, че родителите подпомагат появата на агресивността у децата? Независимо че много от родителите съзнателно ограничават агресивността, и то с вътрешна убеденост, в малкото изключения на съзнателно подкрепяне на агресивността – в случаите, когато детето трябва да се защити, те могат несъзнателно да формират агресивно поведение и това става по няколко начина:

  1. чрез собствения модел на поведение, с оценките и диспозициите към различните форми на насилие и тяхното изразяване или чрез собствените си предразсъдъци;
  2. чрез загубата на контрол върху детето в неговия ежедневен живот, особено когато това е съчетано с непълноценни отношения (недостатъчното познаване на детето, нечувствителност към това, което прави, незнание за връзките му с другите деца, за поведението му…) (Патерсън, 1990);
  3. чрез слабата дисциплина и незаинтересованост от поведението:
  4. чрез използването на физически наказания (Патерсън, Рейд и Дишиън, 1989);
  5. чрез отчуждението, безразличието, враждебността, търпимостта към агресивността на детето (Олуес, 1989).

Ранните жизнени преживявания и опит са силно определящи за агресивността. Потиснатите, бити или малтретирани деца израстват след това често като родители, които малтретират собствените си деца.

Патерсън (1990) показва, че агресивните деца са били много повече непоследователно и физически наказвани. Наказанието ограничава агресивността, но може и да подпомогне нейното развитие. И това става по няколко начина: като се превърне в модел на поведение, като се насърчи неговото възпроизвеждане. В едно изследване родителите били помолени да оценят средствата, с които упражнявали контрол върху децата. След това било наблюдавано поведението на техните деца в играта.

29

 

Децата, които били дисциплинирани, без да им се обяснява защо е използвана тази дисциплинираща мярка, показвали по-голяма враждебност. Със своето поведение родителите показвали няколко неща:

  1. че те могат да бъдат агресивни – възприемането на директното наказание;
  2. че враждебните действия са подходящ начин да се постигне това, което те искат – приемането на модела (Хофман, 1960);

Този двоен ефект на наказанието в екстремна форма може да се открие при детското насилие. Изследванията на Силвър, Дъблин и Лаури (1960) показват, че тези, които проявяват физическо насилие върху своите деца, са били жертва на насилие от страна на своите родители.

 

3.2. Общуването с връстниците и агресивността

Много от агресивните форми на поведение могат да бъдат придобити при общуването с връстниците. Това става чрез:

  1. непосредственото сблъскване с агресивните действия в различните съвместни дейности;
  2. откритите предизвикателства и фрустрации.

Когато детето е фрустрирано, неговото съзнание е отворено към възможностите за прибягване до агресивността. Тази насоченост на съзнанието към агресивността в итуации на фрустрация е разкрита от Паркър и Роджърс (1981).

На децата се показва привлекателна играчка, която е обещана като награда при победа в игрите. След това се оформят две групи: на фрустрирани деца – чрез ограничаването на възможността да спечелят наградата, и на нефрустрираните – на които е била предоставена тази възможност. След това на децата се показват последователно два филма. В първия филм е изобразено сътрудничество: децата си помагат при съвместното построяване на игровия камион, а във втория агресивност: децата си пречат взаимно. Оказва се, че децата, които са фрустрирани, много по-продължително разглеждали агресивните действия.

30

 

Паркър и Роджърс показват, че фрустрацията влияе върху преживяванията, мислите и поведението.

В междуличностните отношения агресивността може да бъде предизвикана чрез:

  • Емоциите – ако изпитваната емоция е гняв, това ще подтикне към агресия, ако е страх, ще доведе до отказ и отдръпване (БЪРКОВИЦ, 1993);
  • Атрибуцирането – приписването на враждебността в намеренията на другите – подпомага агресивността при фрустрирането на потребностите (ДОДЖ И КОЙЕ, 1987);
  • Характера на самоконтрола – деца, които са с интернален локус контрол, могат да осмислят агресивността като един от способите за достигане на желаните цели, смекчаване на неприятните действия, за повлияване върху чуждите впечатления, те могат да схванат агресивността като форма на инструментално поведение за постигане на контрол върху собствения живот; децата с екстернален локус контрол, поради песимистичното разбиране на света около тях, ще възприемат агресивността критично по отношение на възможността да постигнат това, което искат (А. БЪС, 1961, С. ФЕШБАХ, 1970); самоконтролът влияе върху агресивността и със своята сила – децата, които са с понижен самоконтрол, могат да прибягнат по-често до агресивност в сравнение със силно контролиращи се деца; силно контролиращите се деца могат да понасят много продължителни провокации, но когато реагират, агресивността придобива особено тежки форми, значително по-тежки в сравнение със слабо контролиращите се деца (БАРОН, 1977).
  • загубата на чувствителност към вътрешните норми и тяхното залагане при редуцирането на агресивността, случаите на отслабване на самосъзнанието;
  • стремежът да се създаде добро впечатление у връстниците; ситуациите, когато детето е принудено да направи впечатление или да запази себеуважението, или когато не иска да се чувства губещо, или когато трябва да отвърне на агресивността с агресивност и да възстанови справедливостта (БАРОН, 1977);
  • преживяването на силата на провокацията – обикновено страхът и тревожността, доколкото антиципират определено наказание или неодобрение, ограничават, агресивността, но когато провокацията се преживее като особено силна, това може да доведе до агресия;
  • пренебрежението към одобрението на другите и съмнението в собствената ценност и свързаните с това чувства на срам и гняв (Барон, 1977).

31

 

3.3. Ограничаване на агресивното поведение

Възможно ли е да се намали агресивността в реалния живот на детето? Класическите проучвания на Робърс, Кеив и Шериф (1961) дават известен отговор на този въпрос. Изследването описва една реална ситуация. Участниците са 11-12-годишни деца, които трябвало да прекарат известно време в един летен лагер. Те живеели в лагера и извършвали обикновените за лагерния живот действия. Това, което децата не знаели, е, че в лагера имало специален персонал, който изследвал развиващите се действия в групите. Шериф се опитвал да открие ефектите на груповата сплотеност в реална среда. Децата били разделени на две групи и още първия ден били поставени в различни бунгала. Всяка една от групите се включвала в действия, с които се осигурявала груповата сплотеност. Постепенно във всяка група се развивали приятелски отношения и вътрешногруповите отношения достигали до по-голяма организираност. След като групите били представени една на друга, те били въвлечени в поредица от състезания, в които победител може да бъде само една от групите. Това породило агресия. Вместо да играят заедно или да се насочат към спечелване на наградата, без да загубят чувството на забавление и радост, двете групи постепенно стигнали до положение на война. Обиждане, сблъсъци, внезапни нахлувания или нападения върху бунгалата са поведенията, които децата изразявали в междугруповите взаимоотношения. Намаляването на агресивността било много трудно. След няколко несполучливи опита накрая бил постигнат успех. Децата били убедени, че трябва да работят заедно, за да имат някакъв значим успех. Важното е, че веднъж създадена, след това агресията била намалена. Може да се предположи, че това, което е било придобито, при определени условия може да се промени. Шериф показва, че в поне една близка до реалността ситуация агресията би могла да бъде усилена и след това да бъде намалена. Следователно е естествено да се потърсят начини за нейното намаляване.

В едно изследване Тох показва, че агресивността се появява, когато детето се опитва да достигне своите значими цели, като използва агресивни средства. Когато агресивните средства се сменят с неагресивни, агресивността намалява.

Неагресивните модели, които детето би възприело, също биха ограничили агресивността (Барон, 1977).

Съхраняването на уважението към другия, емпатийното чувство, състраданието могат да ограничат агресивността независимо от реално преживения гняв или разочарование (Барон, 1977).

32

 

Агресивните деца обикновено израстват в семейства, където дистанцията между деца и родители е огромна, където не достига топлота и ласка, където има твърде малко майчина любов и отношението към проявите на детската агресивност се характеризира с безразличие и търпимост, където в качеството на дисциплиниращи въздействия вместо грижа и търпеливо обяснение се предпочитат силовите методи и особено физическите наказания.

Няколко изследвания на Слейби и Гуер (1988) показват, че когато детето изгради у себе си представа за ефекта на нараняването, причинено на другите от него, и това е придружено с обяснения и насърчаване в търсенето на други алтернативни поведения, агресията може да се намали.

Хуморът също може да ограничи агресивността (Барон, 1977). Но това не включва враждебния хумор. Хумор с лоша умисъл може да усили агресивността (Бърковиц, 1970, Барон, 1977). Наблюдаването на алтернативни решения, изпълнени със смях и хумор (показани нарисувани филми), намалява агресивността.

Отвореността и чувствителността към причинената болка и страдание също ограничават агресивността. /Стаматов, Р., 2000/.

3.4. ДРУГИ ФАКТОРИ, ВЛИЯЕЩИ ВЪРХУ АГРЕСИВНОТО ПОВЕ-ДЕНИЕ.

Ролята и значението на насилието са нараствали неотклонно заедно с усложняването на социално – политическата организация, с разширяването на сферата и мащабите на дейността на държавната власт, с увеличаването на социалната диференциация в обществото, с изострянето на класовите противоречия, с научно – техническия прогрес в областта на производството и употребата на различни видове оръжие, а също и с развитието на средствата за масова комуникация /по Денисов, В., 1978/.

33

 

Във всяка социална система съществува т.нар. ”институционална агресивност”, която има за цел да запази системата. ”Узаконено насилие” – този термин, който означава репресивни действия на войската и полицията против народа, все по-широко влиза в политическата терминология на съвременното общество. Наказвайки неподчинението и награждавайки послушанието, институциите успяват да постигнат конформистко поведение, което веднъж затвърдено, подготвя почвата за развихрянето на “послушната агресивност”, която може да достигне до чудовищни форми и размери. Както пише Чарлз Сноу “Ако се замислим над дългата история на човечеството, ще видим, че най-грозните престъпления се дължат повече на подчинението, отколкото на бунта” /по Джалдети, А.Василев, В., Стаматов, Р., 1992/.

Американският психолог Ленард Бърковиц /1994/ /по Тодорова, Е. 1995/ смята, че когато човек е фрустриран дори само присъствието на предмета, който е свързан с агресията може да я увеличи. ”Ефект на оръжието” е термин, въведен от Л. Бърковиц за описване на показатели, които се наблюдават преди агресивен акт от страна на хората, които обикновено стоят отстрани и подвикват, за да предизвикват повишаване на емоционалната възбуда у агресора. Ситуативни фактори са и някои характеристики на потенциалната жертва – например, членството в група, към която и обществото има предразсъдъци /най-често това са малцинствените групи/, фактът, че човек е по-дребен и физически по-непривлекателен и др. Подобни характеристики правят потенциалната жертва по-често мишена на агресивни действия.

Ниското самосъзнание и слабата отговорност в действията, високата емоционална възбудимост, намалената отговорност, както и това да си член на високохомогенна група /група, в която хората са много сходни и силно съгласувани помежду си/ са все фактори, които водят до намаляване на личната отговорност и на отговорността на обществото. В тези случаи човек има чувството , че другите не му държат сметка за нищо е няма опасения за санкции върху собственото му поведение.

Агресивните модели се подкрепят допълнително и от един механизъм, който свързва физическото насилие като единствено средство за победа на доброто над злото. Това благоприятства възприемането и идентифицирането с агресивния модел, внушаването на неговата “ценност”.

Влиянието на агресивните модели значително нараства, когато са свързани с други ценности, според които използването на сила за подчиняването на другите е престижно качество.

34

 

  1. ПОНЯТИЕТО АГРЕСИЯ

Разглеждането на проблема изисква да се прави разлика между термините “агресия”, “агресивно поведение” и “агресивност”. За реална проява на агресивността като реакция или определени условия се употребяват термините “агресия” или “агресивни действия”, докато при повторението на агресивни действия в сходни или различни ситуации се говори за “агресивно поведение”.

Различните теории разглеждат понятието агресия по различен начин. Създателите на хипотезата “фрустрация – агресия”, а също така и Л. Бърковиц, Е. Арънсън и други подчертават, че тя е “акт, чиято цел е да нанесе вреда върху друг организъм или организъм – сурогат” /по Зографова, И., 1987/. Но те търсят вредата под формата на резултат, а въпросът за целта остава неизяснен.

Ал. Бандура от своя страна определя агресията като ”поведение, чийто резултат е личностна вреда или деструкция”.

Различна от горепосочените позиция по въпроса заема полският психолог Адам Фрончек, който дефинира агресията като “действия, инициирани от личността спрямо другите, организирани по такъв начин, че техният резултат е вреда , загуба на нещо ценно, страдание за тези обекти” /по Зографова, И., 1987/.

Изложените до тук възгледи за същността на агресията я представят като поведение. Едните приемат, че всяка постъпка, нанасяща вреда е агресия. Другите считат, че за агресия може да се говори, само когато поведението е преднамерено, а целта е вреда. Агресията може да бъде не само психическо състояние и форма на поведение, тя може да бъде и защитен механизъм, а в определени условия да се превърне и в черта на характера. Проф. Генчо Пирьов я определя като “неадекватно адаптиране в обществената среда, но същевременно и непълно уравновесен характер у човека”. Той смята, че агресивността може да се дължи на развито чувство за малоценност, което индивидът се стреми да компенсира с агресивно поведение и дава пример с Хитлер, който компенсира своята невротична и малоценна личност с агресията си, като хвърля народите в една жестока война. /Пирьов, 1993/

Според Левитов /Н. Левитов 1975/ агресията трябва да се изучава не само като поведение, но и като психично състояние с неговите познавателни, волеви и емоционални компоненти.

 

4.1. ОСОБЕНОСТИ НА АГРЕСИВНОСТТА

Агресивността е специфична форма на поведение, което се изразява в демонстрация на неприязън, а понякога и на груба сила спрямо другиго, с намерение да му се причини вреда или болка.

35

 

Това може да бъде обида, присмех, иронично подхвърляне, унижаващо индивида, подигравка, злепоставяне, физическа болка, телесно увреждане, убийство и др. За да бъде едно поведение агресивно е необходимо наличието на съзнателно намерение за причиняването на зло или болка. Например, несъзнателно причинената болка от настъпване в претъпкан автобус с последвало извинение не се смята като агресивен акт. Агресивността включва злонамереност, независимо дали ще се увенчае с успех или ще пропадне. Това означава, че агресивен ще бъде актът, при който резултатът от действието не е задължително с тежки последици – например, детето, което в гнева си удря своята майка, независимо, че със своята сила не може да и причини болка, е агресивно. /Джалдети, А., В. Василев ,Р. Стаматов, 1992, 65/

Оценяването на поведението като агресивно или неагресивно е свързано и с представите за агресивността, които съществуват в дадената култура. Хората, които споделят съществуващия ред, справедливост и утвърдените ценности, са склонни да приемат узаконеното насилие за по-малко агресивно, отколкото неузаконеното. Докато хората, които не споделят съществуващия ред, считат, че незаконните форми на насилие са по-малко агресивни, отколкото законните. Тази противоречивост в представите за агресивността допълнително спомага за нейното овладяване в различни групи, без да се схваща дори като нещо насилствено. /Джалдети, А. ,В. Василев, Р. Стаматов, 1992, 66/

 

4.2. Агресивността и детето

Още от най-ранна възраст могат да се открият различни прояви на агресивността, изразени с различни средства и сила. Опитвайки да защити своите притежания, детето може да използва сила и това е инструментална агресия. По-големите деца например 6-7-годишните, могат да си послужат с личностно ориентирана, или враждебна, агресия – критика, обиди, присмех, унижение, поставяне на етикети (Хартъп, 1974). Преминаването от инструментална към враждебна, личностно ориентирана агресия, е свързано с развитието на способността да се осмислят чуждите намерения и мотиви.

Когато детето разпознае в поведението на другия стремеж към нараняване, то ще реагира вероятно агресивно и тази агресивност ще бъде личностно ориентирана. Агресивността е свързана с разбирането на чуждото намерение. Според Додж (1987) ако детето осмисли ситуацията и намеренията на другото дете като враждебни, то ще реагира враждебно, защото очаква към него да бъде проявена враждебност.

36

 

Агресивните деца виждат света като враждебно място. Те откриват в чуждите действия много повече враждебност и зложелателност, отколкото неагресивните деца.

Додж и Фрейм (1982) обясняват този феномен с реалността, в която агресивните деца се намират. Те не са само носители на агресивност, но и жертва на агресивността. Преживяването на чуждата агресия и опитът, който е формиран, са причина за собствената агресия.

Кенет Додж (1987) обяснява агресивността с погрешното разбиране на чуждото поведение. Защо различното разбиране поражда различни отговори?

Додж открива, че агресивността зависи от характера на интерпретацията на ситуацията – дали съществува съзнателно намерение за враждебност, или поведението е продиктувано от случайността. Додж показва, че отговорът на детето зависи не от вредата, която е нанесена, а от това какво намерение ще припише детето на действието, принасящо тази вреда. Додж допуска, че всяко дете има минали преживявания, в които то самото е било обект на агресия. Тези минали преживявания, съставящи опита на детето, ще определят интерпретирането на ситуацията и собственото поведение. Представете си ситуация, в която дете е ударено лошо от топката на играещи деца, докато пресича класната стая. Как ще бъде интерпретирана болката? Като съзнателно или несъзнателно причинена? Това ще провокира ли агресивност? Отговорът силно ще зависи от това дали детето е агресивно. Додж ще ни убеди, че силно агресивните деца, които носят от миналото спомена за нараненост от връстниците, ще са склонни да допуснат, че децата са имали враждебни намерения към тях. Оформената от миналото позиция и очакването за враждебност ще зададат характера на интерпретацията на чуждите действия като враждебни, а това, от своя страна, ще подготви агресивността като отговор.

Додж, Мърфи и Баксбаум (1984) показвали 3 видеозаписа. Два от записите съдържали едни и същи намерения, в третия запис намерението било различно. Първият запис показвал как дете съзнателно изтрива написаното на дъската от друго дете, вторият – как дете съзнателно удря друго дете, третият запис — как дете случайно разваля рисунката на друго дете. Резултатите ясно показвали, че в отличие от неагресивните деца, които с лекота разграничавали различните намерения, агресивните деца изпитвали значителни трудности при тази задача.

Някои от децата реагират агресивно само когато трябва да отговорят на определена нападка, заплаха или фрустрация. Тази агресивност може да се обозначи като реактивна.

37

 

Други деца могат да демонстрират проактивна агресия — използване на сила, за да се вземе надмощие над другите или за да упражнят натиск, заплаха, или за да спечелят влияние, някаква награда. Както реактивната, така и проактивната агресивност нараства с възрастта.

2-3-годишните деца проявяват агресивност, когато са фрустрирани от родителите и обикновено тази агресивност е физическа (удряне, блъскане…), докато 4-7-годишните деца проявяват агресивност в конфликтите с връстниците и тази агресивност е вербална (обиди, присмех…).

Идеите на Додж могат да се представят в следния модел:

  1. Ситуация, в която се случва нещо неприятно — Андрю скъсва рисунката на Мартин.
  2. Мартин интерпретира поведението на Андрю като опитва да му навреди.
  3. Мартин си припомня различни реакции: да скъса рисунката на Андрю, да го удари, да се оплаче.
  4. Мартин оценява възможните последици на ответните действия: ако скъса рисунката на Андрю, учителят ще се разсърди; ако се оплаче, Андрю може да получи подкрепа и защита от учителя; ако го удари, възмездието ще бъде незабавно и сигурно.
  5. Мартин удря Андрю.

Очакванията и мислите; че другите ще се държат враждебно, довеждат до съсредоточаване и откриване на доказателства за агресивност; характеристиките на ситуацията се интерпретират като знаци на враждебност, когато на децата се представя история, в която дете удря отзад друго дете с топка, без да се съобщава нищо за причината на това действие; агресивните деца са склонни да припишат на персонажа враждебни намерения, което може да мотивира отмъщението.

Когато детето достигне до заключението, че другият изпитва враждебност, изразена в поведение, то започва да търси в опита си подходящо ответно поведение и това не би затруднило детето в избора на агресивно действие, в случая изборът на неагресивно действие ще е силно ограничен.

Оценявайки възможните действия, с които може да отговори на провокацията, детето започва да осмисля приемливостта и избира кое от тях да се използва в реалността. Тук изборът ще се определя от потенциалните последици от прилагането, степен на осъществимост, достатъчен ефект, изразен в увереност в постигане на удовлетворение, възможно възмездие… Оценяването на възможните последици от агресивното поведение задава окончателния избор.

38

 

След като изборът е направен, детето пристъпва към неговото осъществяване, но за това са необходими определени навици. За да се извърши агресивният акт, не е достатъчно само желание, но и определено умение.

 

4.3. ВИДОВЕ АГРЕСИЯ

Непосредственно свързан с проблема за същността на агресията е въпросът за видовете й.

Бърковиц и Фишбах, чието деление е най-популярно, разграничават два вида агресия:

  •  Враждебна – целта е да се нанесе болка.
  •  Инструментална – насочена към постигане на неагресивни сами по себе си цели /по Зографова, И., 1987/.

Руският учен Н. Левитов приема делението на три групи:

  •  Инструментална.
  •  Инициативна – когато агресорът е инициатор.
  •  Отбранителна – явяваща се реакция на агресия/Левитов, 1975/

Интересна типология предлага А.Фрончек, според когото съществуват:

  •  Реактивна агресия – най-низша форма, срещана при животните или като импулсивна при човека.
  •  Агресивни действия – характеризират се с целеннасоченост.
  •  Агресивна активност – която е устойчива и продължителна форма на човешка дейност.

Освен това е прието агресивността да се разделя на :

  •  Пряка – изразена чрез непосредствени физически или вербални действия върху обекта.
  •  Непряка /изместена/ – когато тя се проявява върху друг обект, който няма нищо общо с причините, предизвикали агресията.

Например, разгневеният от своя началник подчинен може да излее своя гняв върху подчинените си. Обиденото от своите връстници дете може да отреагира, като набие по-малкото си братче.

Според Е. Фром видовете агресия са:

  •  Оправдана агресия

Историята на човека представлява летопис на изключителна деструктивност и жестокост, а човешката агресия, изглежда, далече надвишава онази на животинските му предци, като човекът, за разлика от повечето животни, е истински „убиец“.

Човешката свръхагресия се дължи не на по-голям агресивен потенциал, а на факта, че произвеждащите агресия условия са много по-чести за хората, отколкото за животните, които живеят в естествената си среда.

39

 

Остава обаче фактът, че човекът често действа жестоко и деструктивно даже и в ситуациите, където няма пренаселеност. Деструктивността и жестокостта може да го накарат да чувства силно удовлетворение; тълпи от хора могат внезапно да бъдат обхванати от жажда за кръв. Индивидите и групите могат да имат такава структура на характера, която да ги кара жадно да очакват – или да създават ситуациите, които им позволяват да проявят своята деструктивност. От друга страна, животните не изпитват удоволствие от причиняването на болка или страдание на други животни, нито пък убиват „за нищо“. Понякога животното изглежда, че проявява садистично поведение, напр. котката, която си играе с мишка. Предположението, че котката се наслаждава на страданието на мишката, представлява обаче антропоморфна интерпретация, защото всеки бързо подвижен предмет може да й послужи за играчка, без значение дали това е мишка или вълнено кълбо. Или да вземем и друг пример: Лорени описва случка между два гълъба, затворени заедно в тясна клетка. По-силният гълъб скубе непрестанно другия, докато Лоренц не идва да ги раздели. И тук обаче това, което може да ни се стори проява на безкрайна жестокост, в действителност е реакция спрямо лишението от пространство и попада в категорията на защитната агресия.

Желанието да се унищожава заради самото унищожение е нещо различно. Изглежда, само човекът изпитва удоволствие от унищожаването на живота без каквато и да е друга причина или цел, освен тази да унищожава. Казано по-общо изглежда, че само човекът бива унищожителен отвъд целта да се защити или да постигне нужното му.

Проблемът е да се изследва по какъв начин и до каква степен специфичните условия на човешкото съществуване са отговорни за качеството и силата на жаждата у човека да убива и изтезава. Дори в степента, когато човешката агресивност има същия защитен характер като животинската, тя е много по честа поради причини, които се намират в състоянието на човека. Ако се съгласим да наричаме „агресия” всичките действия, които причиняват и са предназначени да причинят вреда на друго лице, животно или неодушевен предмет, най-основното различие между всичките видове импулси, включени в категорията агресия, е онова между биологично приспособителната, служеща на живота оправдана агресия, и биологично неприспособителната злостна агресия. Да обобщим накратко: биологично приспособителната агресия е отговор на заплахата за жизнените интереси; тя е програмирана филогенетично; обща е за животните и човека; не е спонтанна или самонарастваща, а бива реактивна и защитна; тя цели отстраняването на заплахата, било чрез унищожаването или чрез отстраняването на нейния източник.

40

 

Биологично неприспособителната злостна агресия, т.е. деструктивността и жестокостта, не се явява защита спрямо някаква заплаха; тя не е програмирана филогенетично; характерна е само за човека; биологично е вредна, защото руши неговото общество; главните й прояви – убиване и жестокост – предизвикват удоволствие, без да се нуждаят от каквато и да е друга цел; тя е вредна не само за лицето, което е нападнато, но и за нападателя. Въпреки че не е инстинкт, злостната агресия е човешки потенциал, вкоренен в самите условия на човешкото съществуване.

  •  Псевдоагресия

За псевдоагресия се считат онези агресивни действия, които могат да причинят вреда, без тя да е умишлена.

  •  Случайна агресия

Най-очевидният пример за псевдоагресия е случайната, неумишлената агресия, т.е. агресивното действие, което причинява вреда на друго лице, но не е било предназначено да вреди. Класическият пример за такъв вид агресия е произвеждането на изстрел с пушка, който случайно причинява вреда на намиращо се наблизо лице.

  •  Игрова агресия

Игровата агресия има за своя цел упражняването на някакво умение. Тя не цели унищожение или вреда и не е мотивирана от омраза. Макар фехтовката, дуелирането с меч и стрелбата с лък да са се развили от нуждата да бъде убит враг при защита или нападение, тяхната първоначална функция е почти напълно загубена и те са се превърнали в изкуство.

  •  Себеутвърждаваща агресия

Определено най-важният случай на псевдоагресия е онзи, който повече или по-малко е равностоен на себеутвърждаването. Това е агресията в буквалния смисъл на корена на думата – „aggredi“, от „аd gradi“ („gradus” значи „стъпка“, а „аd”-„към“), което означава „движа се (вървя, крача) напред“, така както пък регресия, от „regredi“, означава „движа се назад“.

Да бъдеш агресивен в първоначалното му значение „aggressing“ може да се определи като да се движиш напред към някаква цел без излишно колебание, съмнение или страх.

Мъжката агресия обичайно се приема в литературата като неразличима от това, което общо се нарича агресия, т.е. нападателно поведение, целящо да причини вреда на друго лице. За мъжа е биологично необходимо да притежава способността да се движи напред и да преодолява препятствия. Това обаче само по себе си не се явява враждебно или нападателно поведение, а представлява себеутвърждаваща агресия.

41

Това, че мъжката агресия се различава основно от деструктивността или жестокостта, се потвърждава от факта, че няма каквото и да е доказателство, което би довело до допускането, че жените биват по-малко деструктивни от мъжете.

Себеутвърждаващата агресия не се ограничава в сексуалното поведение. Тя е основно качество, необходимо в много жизнени ситуации, напр. в поведението на хирурга или на алпиниста, както и в много видове спорт. Това качество е нужно и на ловеца. Умелият продавач също се нуждае от този вид агресия и това имаме предвид, когато казваме за някого „агресивен продавач“. Във всичките тези ситуации успешната работа е възможна само когато ангажираното лице е дарено с невъзпирано себеутвърждаване, т.е. ако може да преследва целта си с непоколебимост, без да бъде възпиран от препятствията. Разбира се, това качество е необходимо и на лице, което напада враг. Генерал без агресивност в този смисъл би бил колебаещ се и лош офицер, а лишеният от нея атакуващ войник би отстъпил лесно. Трябва обаче да правим разлика между агресията, целяща причиняване на вреда, и себеутвърждаващата агресия, която само улеснява преследването на целта, независимо дали при това вреди, или създава.

Има обаче един важен факт, който е установен доста добре в клинични условия. Лицето с невъзпирана себеутвърждаваща агресия има склонност, най-общо казано, да бъде по-малко враждебно в защитен смисъл, отколкото лицето, чието себеутвърждаване бива непълноценно. Това е вярно както за защитната агресия, така и за злостната агресия като садизма. Причините за това се виждат лесно. Що се отнася до първата – защитната – агресия, тя е отговор на заплаха. Лицето с невъзпирана себеутвърждаваща агресия трудно се чувства заплашвано и затова бива рядко в положение да трябва да реагира с агресия. Садистичното лице е садистично, защото страда от безсилието на сърцето си, от неспособността си да трогне другия човек, да го накара да откликне, да превърне себе си в едно обичано лице. Садистичното лице компенсира тази си импотентност чрез страстта да има власт над другите. Тъй като себеутвърждаващата агресия увеличава способността на лицето да постига своите цели, притежаването й до голяма степен намалява нуждата от садистичен контрол.

Като заключително наблюдение върху себеутвърждаващата агресия Ерих Фром посочва, че степента, до която тя е развита в дадено лице, е от голяма важност за цялостната структура на неговия характер и за определени форми на невротичните му симптоми. Стеснителното или потиснатото лице, както и проявяващото натрапчиви, обсесивни тенденции, страда от нарушения в този вид агресия.

42

 

Лечебната цел е първо да се помогне на лицето да осъзнае това си нарушение, след това да разбере как се е развило и най-важно да разбере кои други фактори в системата на неговия характер и в заобикалящата го среда  го поддържат и снабдяват с енергия. Може би най-важният фактор, който води до отслабването на себеутвърждаващата агресия е авторитарната атмосфера в семейството и обществото, където себеутвърждаването се приравнява с неподчинението, нападението, греха. За всичките ирационални и експлоатиращи форми на власт себеутвърждаването, т.е. преследването от другиго на неговите истински цели е най-главният грях, тъй като представлява заплаха за мощта на властта. Затова на подвластните й лица бива втълпено да повярват, че целите на властта са и техни и че подчинението им предлага най-благоприятната възможност, за да реализират себе си.

  •  Защитна агресия

Разликата между животните и човека

Защитната агресия е биологично приспособителна поради причините, че мозъкът на животното е програмиран филогенетично да осигури импулси за нападение или бягство, когато са заплашени жизнените интереси на животното като храната, пространството, поколението. Основната цел е да се отстрани опасността. Това може да се прави, чрез бягство или ако бягството не е възможно, чрез битка или заемане на ефектни заплашителни пози. Целта на защитната агресия не е жаждата за разрушение, а запазването на живота. След постигането на целта си агресията и емоционалните й еквиваленти изчезват.

Човекът също е програмиран филогенетично да реагира с нападение или бягство, ако са заплашени жизнените му интереси. Макар тази вродена тенденция да не действа така твърдо у човека, както при низшите бозайници, не липсват обаче доказателства, че човекът е склонен да бъде мотивиран от своята филогенетично подготвена тенденция за защитна агресия, когато са заплашени животът, здравето, свободата или собствеността му. Разбира се, тази реакция може да бъде преодоляна от моралните или религиозните убеждения или чрез обучение, но на практика бива реакцията на повечето индивиди и групи, фактически защитната агресия може би обяснява повечето от агресивните импулси у човека.

Макар неврофизиологичната основа за защитната агресия да не е една и съща с тази при животните, тя е достатъчно сходна, за да позволи твърдението, че същият този неврофизиологичен апарат води до такава честота на защитната агресия, която е многократно по-голяма у човека, отколкото при животните. Причината за този феномен се намира в специфичните условия на човешкото съществуване.

43

 

Те са главно следните:

  •  Животното възприема като заплаха само „ясната и настоящата опасност“. Разбира се, апаратът му за осъществяване на инстинктите и неговите индивидуално придобити и генетично наследени спомени често предизвикват у животното много по-точно усещане за опасност и заплаха, отколкото то бива у човека.

Но човекът, бидейки надарен със способността да предвижда и да има въображение, реагира не само на настоящите опасности и заплахи или на спомените за опасности и заплахи, но и на опасностите и заплахите, за които той може да си представи, че е възможно да се случат в бъдещето. Ако индивид или група се почувстват заплашени, механизмът за защитна агресия се задейства даже ако заплахата не е непосредствена. Следователно способността на човека да предвижда бъдещите заплахи увеличава честотата на агресивните му реакции.

  •  Човекът е способен да предвижда не само истинските опасности в бъдещето. Той може да бъде убеден или да му бъде втълпено от неговите водачи да съзре опасности, дори когато те не съществуват в действителност. Например, населението бива убедено от лидерите си, че го грози опасност от нападение и унищожение и така биват провокирани реакции на омраза срещу заплашващите нации. Често обаче не съществува никаква заплаха.

Активацията на защитната агресия чрез „промиване на мозъци“ може да настъпи само у човешките същества. За да убеди хората, че са заплашени, човек се нуждае преди всичко от езика като средство, защото без него повечето от внушенията биха били невъзможни.

Едно трето – специфично човешко – условие на съществуване допринася за по-нататъшното нарастване на човешката защитна агресивност в сравнение с животинската агресивност. Човекът, както и животното, се защитава срещу заплахата за жизнените му интереси. Ала обхватът на жизнените интереси на човека е много по-широк, отколкото този на животното. Човекът трябва да оцелее не само физически, а и психически. Той трябва да поддържа известно психично равновесие, за да не загуби умението си да действа.

За човека всичко това, което е необходимо за поддържането на психичното му равновесие, представлява същия жизнен интерес както и онова, което служи за запазването на неговото физическо равновесие. Преди всичко човекът има жизнен интерес да запази схемата на своята ориентация. От нея зависи способността му да действа, както и чувството му за индивидуалност. Ако другите го заплашват с идеи, които поставят под въпрос неговата собствена схема на ориентация, той ще реагира на тези идеи като на жизнена заплаха. Той може да осмисли своите реакции по много начини.

44

 

Ще каже, че новите идеи са присъщо „неморални“, „нецивилизовани“, „налудничави“ или каквото и да е друго, което може да измисли, за да изрази своето отвращение, но този антагонизъм бива фактически активиран, защото „той“ се чувства заплашен. Човекът се нуждае не само от схема на ориентация, но и от обекти на своята преданост, които се превръщат в жизнена необходимост за неговото емоционално равновесие. Каквито и да са те – ценности, идеали, предци, баща, майка, страна, класа, религия и стотици други феномени, те биват възприемани като свещени. Даже обичаите могат да станат свещени, защото те символизират съществуващите ценности.

Казаното за реакциите на заплахите за жизнените интереси може да бъде изразено и по различен и по-обобщен начин, като заявим, че страхът цели да задейства или агресията, или склонността към бягство. За последното често става дума, когато лицето все още има изход. Ако обаче то е притиснато и няма възможност за спасение, по-вероятно е да се прояви агресивната реакция. Не трябва обаче да си затваряме очите за един фактор – реакцията чрез бягство зависи от взаимодействието на два фактора: първият от тях е величината на истинската заплаха, а вторият бива степента на физическата и психическата сила и самоувереността на заплашеното лице. На единия край на континуума ще бъдат събитията, които ще изплашат фактически всекиго, на другия му край ще има такова чувство за безпомощност и безсилие, че почти всичко ще изплаши тревожното лице. Следователно страхът бива фиксиран колкото от истинските заплахи, толкова и от вътрешната среда, която го поражда даже и при малка външна стимулация. Страхът, подобно на болката, е твърде неловко чувство и човек би направил почти всичко, за да се отърве от него. Има много начини да се отървеш от страха и от тревожността като употреба на лекарства, сексуална активация, сън и компания на други хора. Един от най-ефективните начини за освобождаване от тревожността е да станеш агресивен. Когато лицето може да излезе от пасивното си състояние на страх и започне да напада, изчезва болезненото естество на страха.

 

4.4. Агресия и свобода

Всред всичките заплахи за жизнените интереси на човека заплахата за неговата свобода е от изключителна важност както индивидуално, така и социално. Противно на широко разпространеното мнение, че това желание за свобода е продукт на културата и по-специално на процеса обучение-приучване, има предостатъчно доказателства, които подсказват, че желанието за свобода е биологична реакция на човешкия организъм.

45

 

Едно явление в подкрепа на този възглед е, че по време на цялата си история нациите и класите са се борили срещу потисниците си, ако е съществувала възможност за победа, а често даже и при липса на такава. Друго основание за предположението, че човекът притежава присъщ импулс да се бори за свобода, се намира във факта, че свободата е условието за пълното израстване на индивида, за неговото духовно здраве и за благополучието му, докато нейното отсъствие осакатява човека и бива нездравословно.

Като условие за незакърнялото развитие на човешкия организъм свободата представлява жизнен биологичен интерес за човека и заплахите за неговата свобода предизвикват защитната му агресия, така както правят това всичките други заплахи за жизнените му интереси. Не трябва да се пропуска фактът, че всяка агресия, която е породена от импулса да бъдат защитени нечий живот, свобода или достойнство, е биологично-рационална и представлява част от нормалната човешка физиология, не трябва да подмамва индивида да забрави, че унищожението на живот винаги си остава унищожение, даже когато е биологично оправдано.

 

4.5. Агресия и нарцисизъм

В допълнение към вече обсъжданите фактори един от най-важните източници на защитната агресия е нараняването на нарцисизма.

Концепцията за нарцисизма е формулирана от Фройд от гледна точка на теорията му за либидото. Той приема, че първоначалното състояние на човека в най-ранното му детство е било нарцисизъм („първичен нарцисизъм“), при който все още не е имало отношение към външния свят. В хода на нормалното си развитие детето разширява обхвата и интензитета на либидните си отношения към външния свят, но при специални условия либидото се оттегля от обектите и се насочва обратно към егото („вторичен нарцисизъм”). Даже в случая на нормалното си развитие обаче човешкото същество остава до известна степен нарцистично през целия си живот. (З. Фройд, 1914)

Въпреки това твърдение концепцията за нарцисизма не е изиграла тази важна роля, която заслужава, в клиничните изследвания на психоаналитиците. Тя бива прилагана главно в най-ранното детство и при психозите, докато нейната особена важност се намира тъкмо в ролята й за нормалната или за т.нар. невротична личност. Нарцисизмът може да бъде описан като такова състояние на усещане, в което единствено самият индивид, неговото тяло, неговите нужди, неговите чувства, неговите мисли, неговата собственост, всяко нещо и всяко лице, отнасящи се до него, биват усещани като напълно истински, докато всяко нещо и всяко лице, които не са част от индивида или не са обект на неговите нужди, не представляват интерес за него, не биват напълно истински и биват възприемани само чрез интелектуалното им разпознаване, докато емоционално те нямат нито тежест, нито цвят.

46

 

Според степента на нарцисизма си индивидът притежава двоен стандарт на възприемане. Единствено самият той и отнасящото се до него имат значение, докато останалият свят е повече или по-малко безтегловен или безцветен. Поради този двоен стандарт нарцистичното лице показва тежки дефекти в своята преценка и не е способно да бъде обективно. Често нарцистичното лице постига чувство на сигурност в собственото си изцяло субективно убеждение за своето съвършенство, за своето превъзходство над другите, за своите изключителни качества, а не чрез взаимовръзките си с останалите хора или пък чрез собствената истинска работа или постижения. На него му е нужно да се задържи за нарцистичния си самотворен образ, тъй като чувството му за ценност, както и чувството му за индивидуалност се основават върху него. Ако неговият нарцисизъм бъде заплашен, той е заплашен в жизненоважна зона. Когато другите наранят неговия нарцисизъм, като го пренебрегнат, критикуват или изобличат, когато е казал нещо неправилно, като го победят в игра или при много други поводи, нарцистичното лице реагира обикновено със силен гняв или ярост, независимо от това, дали го показва наяве, или не, и даже дали го осъзнава. Силата на тази агресивна реакция може да бъде съзряна често във факта, че такъв човек няма да прости никога на този, който е наранил неговия нарцисизъм, и често изпитва желание за мъст, което обаче не би било толкова силно, ако бяха нападнати неговото тяло или неговата собственост.

 

4.6. Агресия и съпротива

Друг важен източник на защитната агресия е агресията като реакция спрямо какъвто и да е опит да се доведат до съзнанието потиснатите стремежи и фантазии. Този вид реакция е един от аспектите на това, което Фройд нарича „съпротива“, и е била системно изследвана от психоаналитичния метод. Фройд открива, че ако психоаналитикът докосне потиснат материал, то болният би се „съпротивлявал” на лечебния му подход. Не става дума за съзнателно нежелание от страна на пациента или за нечестност, или за потайност. Той се защитава срещу откриването на несъзнателния материал, без да осъзнава нито материала, нито съпротивата си. Има много причини, поради които човек може да потисне някои стремежи, често за цял живот. Може да се страхува от наказание, от липса на любов или от унижение, ако потиснатите му пориви станат известни на другите (или на самия него, що се отнася до самоуважението и до любовта към себе си).

47

Има изобилие от примери в ежедневния живот. Например майка, която реагира гневно, когато някой й каже, че тя иска да държи децата си близо до себе си, защото иска да ги притежава и контролира – а не защото ги обича толкова много? Или баща, на когото кажат, че загрижеността за девствеността на дъщеря му се мотивира от собствения му сексуален интерес към нея? Или патриот, комуто припомнят за интересуваността от печалбата, скрита зад политическите му убеждения? В действителност усъмняването в нечии мотиви нарушава едно от най-уважаваните табута на учтивостта и то много необходимо табу, доколкото любезността има за задача да сведе до минимум предизвикването на агресия.

  •  Конформистка агресия

Конформистката агресия включва разните актове на агресия, които се вършат, не защото агресорът е тласкан от желанието си да руши, а защото му е казано да прави така и той счита за свой дълг да се подчинява на заповедите.

Конформистката агресия е разпространена достатъчно нашироко, за да заслужава сериозно внимание. От поведението на момчетата в юношеската банда до действията на войниците в армията много деструктивни актове биват извършвани, за да не изглеждат „страхливци“ и поради подчинението им към заповедите. Именно тази мотивация, а не човешката деструктивност е коренът на този вид агресивно поведение, който бива често погрешно тълкуван като сочещ властта на вродените агресивни импулси.

  •  Инструментална агресия

Друг биологично приспособителен вид агресия е инструменталната агресия, която има за цел да добие онова, което е необходимо или желано. Целта е не толкова разрушението като такова; то служи само като инструмент за постигане на действителната цел. В това отношение тя е подобна на защитната агресия, но по други важни аспекти се различава от нея. Не изглежда да има филогенетично програмирана невронална основа като онази, която програмира защитната агресия.

Трудността при инструменталната агресия е в двойствеността на термините „необходим“ и „желан“. Лесно е да се определи „необходим“ от гледна точка на неоспоримата физиологична нужда като например предпазването от глада. Ако човек открадне или ограби, защото той и семейството му нямат даже и минималното количество храна, от което се нуждаят, тогава е ясно, че агресията е акт, който е мотивиран от физиологичната необходимост. Но що е „желано“? В тесния смисъл на думата може да се отговори: Желаното е това, което е необходимо. В този случай „желаното“ е основано върху обективното положение.

48

 

По-често обаче желаното бива определяно като онова, което се желае. Ако използваме термина в този смисъл, проблемът на инструменталната агресия придобива друг аспект и фактически той е най-важният за мотивирането на агресията. Истината е, че хората желаят не само това, което е необходимо, за да преживеят, не само онова, което им предоставя материалната основа за добър живот; повечето хора в нашата обществена структура и в сходни периоди от историята са алчни: Алчни за повече храна, пиене, секс, притежания, власт и слава. Тяхната алчност може да се отнася повече към един или друг от тези обекти; общото за всичките хора е, че те са ненаситни и следователно никога не се насищат. Алчността е една от най-силните неинстинктивни наклонности у човека и е ясно, че тя е симптом на соматична дисфункция, на вътрешна празнота и на липса на вътрешен център. /по Фром, Е. 2009/

Според целта агресивността може да бъде:

  1. Непосредствена – когато сама по себе си е цел.
  2. Опосредствена – когато е средство за постигане на някаква цел.

Според насочеността си агресивността може да бъде:

  1. Насочена към другите
  2. Автоагресия – насочена към самия себе си. Проявите и са упреци към себе си, самобичуване, а най-райна проява на тази форма е самоубийството, което е “свидетелство за пълен провал на уравновиесяването на човека със средата”. /по Пирьов, Г.1976/

 

4.7. УСЛОВИЯ, ПОРАЖДАЩИ АГРЕСИЯ

Фактор за пораждане на агресия е фрустрацията /Долард, Милър и др./, но както доказват редица учени /Бъркър, Левин и др./ само един от многото.

А. Бъс /1961/ посочва няколко условия, които са необходими за прерастването на фрустрацията в агресия:

  •  Прекъсване на действието близо до целта;
  •  Брой на фрустрираните реакции;
  •  Степен на фрустриране на реакциите;
  •  Толерантност на индивида спрямо фрустрациите и т.н. /по Зографова, И., 1987/
  •  Друга причина за агресивни прояви са показваните по телевизията сцени на насилие, а също така и тези, които се наблюдават в заобикалящия ни свят. Те служат като модели за подражание, главно за децата и младежите. /Бандура, Уолтърз, Либърт, Барън, Арънсън, 1984/

Причина за поява на агресивност могат да бъдат и пропуски във възпитанието и социализацията, допускани от семейството, детската градина, училището и др.

49

 

4.8. Агресивност и “Синдром на родителско отчуждение”

Според д-р Ричард Гарднър, американски клиничен и съдебен психолог реакцията на децата при раздялата на родителите им, може да се прояви в много аспекти. Някои деца реагират със симптоми на депресия: инсомния, апатия, анорексия и др. Депресията често е реакция към развода. Враждебността. пренасочена от родителите към децата, и чувствата на себененавист, които изпитват, могат да са резултат от чувство за изоставеност. Те също могат да допринесат и за депресията. Това състояние обикновено трае от 6-8 седмици. Децата могат да изпаднат в състояние на “регрес”, с цел да привлекат внимание, компенсиращо загубата, от страна на тръгналия си родител. Прекалено предпазващи родители и такива, които изпитват чувство на вина, могат лесно да приветстват подобна реакция. Агресията е неизбежна в такива ситуации. Децата са лишени от важен за тях човек и фрустрацията, която изпитват, може да се изрази основно в агресивно поведение. В здравословната ситуация се позволява да изразят негативните си емоции, като им се покаже, че те са нормални, приети деца. Също така, са насърчавани да канализират агресивните си импулси в креативизъм, а не в деструктивност. Децата на разведени родители могат да бъдат по-боязливи да изразяват агресивните си пориви от деца в “здрави” семейства. Обикновено те се боят, че негативните им прояви могат да подсилят желанието за раздяла. Вече са преживели напускането на родител и възможността да загубят и другия, ако покажат агресивна реакция, действа ужасяващо на психиката на едно иначе нормално дете. Някои от тях се поглъщат изцяло от агресивния си порив, други развиват невротични симптоми: обсесивност, фобии и др.

Ричард Гарднър въвежда термина „Синдромът на родителското отчуждение“ (PAS). PAS означава безкомпромисното обръщане на детето към единия – добрия, обичания – родител и също толкова безкомпромисното отвръщане от другия – лошия, мразения – родител в контекста на конфликтите за родителските права и правото на лични отношения на родителите с децата. Най-често синдромът възниква след целенасочено проведена кампания за очерняне на родителя-мишена, който трябва да бъдe отстранен от контакти с детето.

50

 

Процесът на отчуждение протича винаги по определена последователност от сценарии:

1) липса на общуване между родителите, докато са все още заедно;

2) разделяне на родителите, последвано от

3) изолирането на единия родител, след което

4) отчуждаващият родител осуетява общуването с отсъстващия поради раздялата родител, докато дезинформацията за него създаде толкова негативна картина, че

5) детето не иска да има повече нищо общо с него.

Накрая вече не съществува семейна връзка между детето и отсъстващия родител. Раздялата и разводът са на второ място след смъртта на дете от травмиращите събития в живота. Статистиката показва, че при сравнително мирно протичащи раздели на участниците им трябват от 3 до 5 години, докато преодолеят кризата. Като всяка жизнена криза разводът засяга непреодолени чувства и теми от миналото (преди брака). Тези чувства се добавят към моментните и обясняват интензивността на емоционалното изживяване и поведение.

Каква е психодинамиката на детето при PAS: Способността да се прави разлика между различни ментални “образи в главата”, се развива приблизително на 3 години и се оформя изцяло до 10-годишна възраст. Дотогава децата не могат да правят надеждно разлика между 1) собственото възприятие, 2) собствените фантазии и 3) историите, които някой им е разказал. Този процес на развитие на проверката на реалността се нарушава трайно, когато не могат да се забележат и разгадаят несъответствията между това, което детето възприема, и това, което му се разказва. Измислените опасности и неистинните твърдения за другия родител лишават детето от доверието в собственото различно възприятие. Раздялата на родителите е свързана с пораждащ страх и дълбоко разочароващ опит. Несигурност, неразбиране, безпомощност предизвикват у детето чувства на тъга, самота, агресия и гняв. Развитието на PAS може да допринесе за отреагирането на насъбралите се чувства към другия родител. Тази канализирана форма не само се разрешава, но се и предизвиква от отглеждащия родител. Но това съвсем не означава, че експонираните емоции на детето са лично негови. Истината е, че емоциите заразяват децата, които живеят в климат на отрицание и гняв срещу единия родител. Те попиват това настроение много бързо и в следствие изразяват предадени чувства, без да знаят защо са заредени така. За своето враждебно поведение децата създават ирационални и абсурдни оправдания, често подкрепени от програмиращия родител. Любовта и интересът на родителите се игнорират и се интерпретират по друг начин срещу тях.

При PAS децата липсва нормалната амбивалентност в отношението им към родителите. Единият родител е само добър, другият родител е само лош.

51

 

Бабите и дядовците, роднините и приятелите на отблъснатия родител се включват в агресивно отхвърляне със същите рационализации. Много PAS деца знаят още на 3-4 години, че това, което казват, е само тяхно лично мнение и постоянно го подчертават.

Програмиращите родители са изключително горди със своите независими деца, които имат собствено мнение за всичко и са достатъчно смели да го изразяват. Често те несдържано подтикват децата да кажат “истината”. Очакваният отговор идва със сигурност, защото никое дете не иска да рискува гнева и разочарованието на полагащия грижи за него родител. Тук програмирането показва най-големите си успехи: децата са забравили да се доверяват на собствените възприятия и да ги назовават. Те не могат да разберат и разгадаят противоречивите послания, които получават. Вербалното настояване “Отивай с майка си/ баща си” противоречи на невербалното “Ако ме обичаш, ще останеш при мен”.

Децата се идентифицират с агресора. Те са в слаба, беззащитна позиция във враждебния конфликт на родителите. За да се почувстват по-силни, се предлага приемането на позицията на погрешно приемания за по-силен родител. Това се случва и за защита на силните страхове, които той предизвиквани у детето. Лицето, което постоянно действа срещу другия родител, се подкрепя, за да не се превърне самото то в мишена на неговата неопределeна ярост.

PAS децата не виждат нищо лошо в това, да отхвърлят и очернят безпрепятствено единия родител. Едновременно с това те поставят изисквания за финансова подкрепа, за специално отношение и подаръци и възприемат това като тяхно право, което трябва да им се дава и за което не е нужно да показват

благодарност.

Реакциите на децата и младежите са в зависимост от възрастта и нивото на развитието: смущенията в поведението, агресивните прояви, проблемите с успеха в училище и проблемите в развитието трябва да се разбират като отчаяни опити и апели на засегнатите деца. Когато общуването се превърне в проблем, децата се конфронтират с това независимо от възрастта. Колкото са по-малки, толкова по-лесно се влияят. Диагнозата PAS е поставяна при деца от 2 години до навършване на пълнолетие. Последиците от травматизирането продължават до зряла възраст.

Отхвърлянето на бащата или майката без основателна причина се противопоставя на потребностите на всяко дете. Децата имат нужда от двамата родители за своето здраво психично и физично развитие. Това е общоизвестно. Децата – дори децата с PAS – обичат двамата си родители и искат да могат да ги обичат. При наложеното отхвърляне любовта на детето и стремежът към другия родител продължават да живеят.

52

 

  1. ТИПОВЕ СЕМЕЙНО ВЪЗПИТАНИЕ И АГРЕСИВНО ПОВЕДЕНИЕ

Лошите семейни взаимоотношения, отсъствието на единия или двамата от родителите, алкохолизма, конфликтността в семейството, авторитарните методи на възпитание с елементи на насилие, сексуален тормоз, постоянното унижаване на достойнството на детето, са фактори, които могат да предизвикат детската агресивност. Неполучавайки признание в семейството, децата пренасят отрицателния опит от семейните отношения – на улицата.

Двете доминиращи тенденции във възпитанието и образованието са т.нар. авторитарен и либерално – демократичен начин на възпитание. По отношение на агресивното поведение на децата, решението не е нито лесно, нито бързо. Повишеният натиск може да увеличи детското противодействие, а либералното отношение да бъде изтълкувано като търпимост.

Необоснованото прокарване, на всяка цена, на собствения начин на възпитание от всеки родител и честите конфликти и проблеми поради правото на “единствено правилния начин на възпитание” водят до неадекватност и едностранчивост на възпитателния процес. Детето, изпаднало в тази крайно противоречива ситуация се обърква, изпада във вътрешни кризи и често реагира агресивно. Родителят, усилващ наказанията при такива реакции още повече засилва съпротивата и кризисните състояния на детето.

Сред причините, които могат да предизвикат агресивни прояви у децата се отнасят следните характеристики на родителите: Свръхвзискателност и строгост. При детето се потиска самостоятелността и то може да развие автоматична покорност и конформизъм или обратното – стремеж към противопоставяне и бунтарство. Родителите стават прекалено изискващи към децата. Пример за такова поведение е бащата от книгата на А. Кронин “Замъкът на шапкаря”. Прекалено строгият и изискващ баща държи непременно дъщеря му да покаже най-високия успех и да спечели стипендия. В деня на решаващите изпити тя не успява да бъде първа. Ненамирайки изход от положението, тя се обесва. Такива родители често си служат с боя като възпитателно средство. Тази груба агресия децата понасят особено болезнено.

Бедата при боя е в урока, който предлага. Той учи децата на нежелателните средства за справяне с неудовлетворението. По драматичен начин им казва: “когато си ядосан – удряй”. Боят облекчава вината твърде лесно – дете, което е платило за лошото си държание, се чувства свободно да го повтори.

53

 

Децата си изработват т.нар. от Зелма Фрайбърг “Счетоводен подход” към лошото поведение, който им позволява да се държат зле, с което да “задлъжняват” в единия край на счетоводната книга, а след това да се “разплащат” със седмични или месечни сметки бой. Когато на детето се предложат по-добри начини и когато родителите научат по-добри способи за изразяване на гнева, налагане и поставяне на ограничения, тогава и нуждата от физическо наказание намалява, както казва Е. Арънсън /1984/: “Насилието не премахва склонноста към насилие. Насилието поражда още по-голямо насилие”.

G.Biermann съобщава, че “децата на много строгите и сурови родители, както и прекомерните наказания от учители и възпитатели, водят до засилването на агресивните тенденции на личността и по-късна проява на психопатна анестезност и жестокост” /”Детска психиатрия”, 1988/

Може да се приеме, че наказанията като средство за санкциониране на агресивното поведение не са надеждно средство. Всяка форма на насилие срещу насилието временно може да доведе до успех, но по правило тя поражда ново насилие.

Активна хладност на родителя. Детето не усеща родителска обич и внимание. Децата на афективно хладните родители са подчертано свръхчувствителни, при тях възникват враждебно – агресивни пориви, насочени не само към родителите, но и към външни лица.

Родителската свръхпротекция. Прекалената свръхзагриженост на родителите също може да предизвика детската агресивност. /Маджирова, Н, 1996, 73/

Някои учени посочват като начин за предотвратяване на агресивността при децата възпитание “non frustration”, т.е. без фрустрация. Според Конрад Лоренц чрез възпитание от този тип хиляди деца са били превърнати в нещастни невротици. Американската психоложка Жирина Прекоп /1995/ твърди: “Погрешно е родителите да предоставят винаги най-доброто на детето и то в излишък. Че къде иначе, ако не при родителите си, детето ще се научи да понася фрустрациите”.

Съгласни сме, че антиавторитарните тенденции породиха дезориентация, на която биха могли да се отдадат, например, страхът на родителите да не пресекат волята на детето и съгласието им да търпят нарушаването на границите. Причина обаче може да бъде и точно обратното възпитание – авторитарното.

Според детския психотерапевт Криста Мевес неовладяната агресия може да бъде предотвратена, ако, от една страна малкото дете се остави без опека да проявява съответната активност, а от друга страна, ако същевременно му се даде възможност да се сблъска с разумно поставени ограничения.

54

 

”Но тъкмо за упражняването на това взаимодействие днешните майки нямат достатъчно свободно време. Те разрешават всичко без мярка и по този начин не разтоварват търсещия освобождение агресивен нагон, а го оставят да се разраства”.

Агресивното дете може да бъде обуздано от силни, но миролюбиви партньори. Целта ни е да насърчаваме корективните отношения, като караме детето да общува с различаващи се от него приятели. Войнстващите деца само ще затвърждават агресивността си. Родителите трябва да внимават да не би основни “приятели” на децата им да станат лица с престъпно поведение. Те могат да имат престиж на гирои и да послужат като нежелателен образец за идентификация.

Родителите на агресивните деца често сами проявяват враждебност и са непоследователни по отношение обучението на детето в правилата и нормите на поведение. Значителна работа в тази област се явяват изследванията на Патерсън и неговите сътрудници от Орегонския център /1976/. Те използват прякото наблюдение на децата в къщи и в училище за изучаване на типовете взаимоотношения в семейството, свързани с високата агресивност.

Тези изследователи разглеждат семейството като система, в която всички членове си взаимодействат, влияят и реагират на поведението на другите. Когато един от членовете на семейството реагира враждебно, това увеличава вероятността другите също да реагират така. Например, братът вика на сестра си, тя му отвръща с викане и го обижда, той я удря, тя му отвръща и т.н.” Аналогично явление има при взаимодействието родител – дете: детето реагира агресивно, а възрастният усилва заплахите и наказанията.

В изследванията на Патерсън децата с агресивно поведение по правило не реагирали на опитите на възрастните да повлияят на тяхното поведение, както с меки мерки и думи, така и с неодобрение и забележки. Една от причините може да бъде това, че в детството техните родители непоследователно са сменяли поощрение и наказание;реагирали са грубо в едни случаи, не забелязвайки същото поведение в други случаи. /Парк и Слийби, 1983; Патерсън, 1976/

Патерсън и неговите колеги разработват комплексна програма за обучение на родителите на високоагресивните деца. Отначало родителите се запознават със способите на взаимодействие с детето: как да подкрепят желателното поведение, как да бъдат последователни в своите забележки. На следващия етап родителите се включват в тренинг група, където се учат да приемат последователни и спокойни форми на наказание /напр. Изключване от игра/.

55

 

Повторните изследвания след година показват, че ефектът от профилактиката е голям. Тези данни говорят за това, че родителите могат да се научат по-ефективно да управляват поведението на своите агресивни деца.

Както казва Хаим Гинът “Спокойният дом, както и мечтаният свят без война не зависят от някаква внезапна промяна на човешката природа, а от предварително обмислени похвати, които системно да снишават напрежението преди то да е станало взривоопасно”.

56

 

II ГЛАВА

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ИЗСЛЕДВАНЕТО

  1. ЦЕЛ И ЗАДАЧИ.

1.1. Целта на настоящото изследване е да се проучи агресивността сред деца в ранна и предучилищна възраст.

1.2. Проучване на агресивността при деца от същите групи отглеждани от двама родители и при отглеждане от единия родител.

Във връзка с поставената цел е необходимо да се реализират следните задачи:

1.2.1. Да се определи честотата на агресивността сред деца в ранна и предучилищна възраст.

1.2.2. Да се анализира зависимостта от семейния психоклимат за възникване на агресивност у децата.

1.2.3. Да се анализира значението за агресивността на различни типове отношения на майката и бащата към детето.

1.2.4 Да се анализира значението за агресивността на различните типове отношения на деца живеещи с един и двама родители.

57

 

ХИПОТЕЗА:

  1. Предполага се, че в изследванията децата отглеждани в институционален модел ще покажат по-висока агресивност от деца, на които родителите взимат по-активно участие в техния живот.
  2. Предполага се, че деца отглеждани само от единия си родител ще покажат по-висока стойност на агресивност сравнение с деца отглеждани от двамата си родители.

 

  1. КОНТИНГЕНТ И МЕТОДИ.

Изследването е проведено сред деца от столична детска градина. Обхванати са общо 20 деца, 10 от ранна детска възраст и 10 от предучилищна възраст.

Изследването е извършено чрез анкета сред родители на деца посещаващи детска градина.

Проведени са интервюта с родители на изследваните деца.

Преки наблюдения и обсъждане на поведението на детето с персонала в детската градина.

Въпросник относно детето попълнен от педагога в групата, която то посещава.

Анкетата представлява въпросник включващ 24 айтема, 5 от които служат за събиране на данни за детето и семейството, 11 са за измерване на социални връзки и дейности, а 8 за поведенчески анализ.

 

Въпросник към педагога е инструмент включващ 24 айтема, 2 за събиране данни за детето, 9 за измерване на социалните контакти и 13 за измерване на поведението.

58

 

III ГЛАВА

ИЗЛОЖЕНИЕ И АНАЛИЗ НА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ИЗСЛЕДВАНЕТО

Събраните данни от анкетите на родителите ни позволиха да установим колко от изследваните деца живеят с двама родители и колко с по един от тях, разширения семеен кръг (баба, дядо, брат и сестра) и агресивното им поведение. При анализа на получените резултати /от Приложение 1/ диференцирахме 2 групи деца във връзка с проявлението на агресивно поведение. При децата от ранна детска възраст, 4 от 10 деца нямат прояви на агресивно поведение. Резултатите от изследването на деца с агресивно поведение в ранна детска възраст са представени в таблица 1.

Първа група – “Деца с двама родители” – попада само едно от изследваните деца, то общува с двамата си родители, които намират време за занимания с тях. Детето се възпитават в семеен модел. Бащата изпълнява функцията на авторитетната фигура, с която се идентифицират момчетата, а майката създава уют и топлина във взаимоотношенията. Това дете показва по-високи стойности на социална търпимост и адаптивност в ясла. При него агресивното поведение е рядкост и е предимно инстинктивна реакция.

Втора група – “Деца на разделени родители” – в тази група преобладават по-голям брои деца. По-голямата част от децата са неспокойни, трудно се адаптират и проявяват а гресивност. Повечето са деца отглеждани от майката. При тях се наблюдава активна намеса от страна на разширеното семейство (баба, дядо), които заемат основна роля в живота на детето и изместват ролята на родителя. При тези деца се наблюдава агресия в следствие на фрустрация.

Трета група – “Деца на родители в конфликт” – в тази група, подобно на втора група се наблюдават деца, които трудно се адаптират, проявяват гняв и агресия. Имат склонност към неподчинение и разсеяност. Социалната нетърпимост е завишена и децата трудно намират общ език с връстниците си.

59

 

При децата от предучилищна възраст, 2 от 10 деца нямат прояви на агресивно поведение. Резултатите от изследването на деца с агресивно поведение в предучилищна възраст са представени в таблица 2

Първа група – “Деца с двама родители” – тук отново попада едно дете, което живее и общува с двамата си родители Детето споделят, че и двамата родители отделят време и играят с него. То се възпитава в семеен модел. Има силна емоционална връзка и с двамата родители. Бащата се възприема като авторитет, а майката заема функцията на емоционален подръжник. Това дете показва по-високи стойности на социална търпимост в детска градина. При него агресивното поведение се проявява рядко и е предимно защитна реакция.

Втора група – “Деца на разделени родители” – в тази група отново преобладават по-голям брои деца. Те са неспокойни. Често се чувстват несигурни. Повечето от децата са отглеждани от майката. Липсва моделът на авторитарната фигура изпълняван от бащата. Децата са фрустрирани от невъзможността за общуване с единия родител, вследствие на което проявяват агресивно поведение.

Трета група – „Деца на родители в конфликт„ – те често са свидетели на агресия в семейната среда, което по модела на имитацията провокира агресивно поведение в средата извън семейството. Трудно общуват с връсниците си, изолират се. Имат завишена социалната нетърпимост.

 

ИЗВОДИ:

В първа група се наблюдава влиянието на семейния модел. Родителите се допълват и намират възможност и време за общуване с детето. Децата имат изграден модел на поведение и често излизат от конфликтни ситуации. Търсят съдействието на педагога в критични ситуации и рядко изпадат в такива. Тези деца са по-спокойни и не са толкова податливи на институционалния модел. При тях уменията за справяне с поставените задачи са по-развити.

60

 

Втората група деца често са жертва на липсата на време на родителите си. Отсъствието на единия родител и очакването на детето да бъде с него, често довежда до фрустрацията у децата. Липсата на единия родител често е съпроводена с манипулация от страна на родителя, при когото живеят. В днешно време често се наблюдават деца, които са жертва на Parental Alienation Syndrome (PAS) или както е известно в България „Синдром на родителското отчуждение“ (СРО). PAS означава безкомпромисното обръщане на детето към единия – добрия, обичания – родител и също толкова безкомпромисното отвръщане от другия – лошия, мразения – родител. Родители, които програмират децата си срещу другия родител, действат първично от панически страх, че ще загубят и децата си. За да се отърват от него, те създават с децата си тясна коалиция, до която никой друг няма достъп: “Ние срещу останалия свят” Тези деца трудно се доверяват на други, бързо започват да се чувстват заплашени или нападнати. Децата от тази група страдат от дефицит на внимание. Често биват оставяни да се занимават с несъобразени за възрастта им занимания. Характерен за тези деца е институционалния модел, тъй като основно в яслата и детската градина се моделира голяма част от тяхното поведение.

Децата от третата група показват стойности на агресия близки до тези на децата от втората група. Често тези деца стават свидетели на агресията на възрастните, която се формира в съзнанието им като нормално поведение. Това е и една от причините те да не намират общ език с връстниците си. Често това са неотстъпчиви деца, които са склонни на агресивно поведение, влизат в конфликти и опитват да наложат себе си в социалната среда. При тях е по-силен институционалният модел, тъй като агресията им се контролира предимно в детските заведения. Тези деца често са фрустрирани, тъй като е затруднено общуването в семейната среда, родителите им не налагат ограничения с възпитателна цел и тази функция се изземва от персонала на детското заведение. Съответно фрустрацията засилва агресивността им и те стават трудно контролируеми. Агресивното им поведение служи за егоистично налагане на собствените им нужди. Понякога обаче агресията е мотивирана от страх. Този тип е по-скоро емоционално мотивиран. Изразява се в гневни изблици, т.е. афективно, и понякога се наблюдават признаци на несигурност в поведението. Тези деца трудно се доверяват на други, бързо започват да се чувстват заплашени или нападнати. Реакцията им е опит за самозащита. Наблюдава се, че в такива случаи децата се държат агресивно превантивно, т.е. чрез целенасочена инструментална агресия, за да намалят страха си.

61

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ.

МОДЕЛИ ЗА КОНТРОЛ

При децата в ранна детска възраст и в трите групи, се наблюдава предимно невербална агресия. Тя се проявява в блъскане, удряне, хапане, чупене и хвърляне на предмети. При децата в предучилищна възраст се проявява и вербалната агресия, свързана с обиди, присмех, повишаване на тон.

Влиянието на институционалния модел върху децата способства за разрастването и честата проява на агресивното им поведение.

В миналото персоналът на детските градини е използвал утвърдени и приети методи за контрол на агресията. Използвал се е модела „социално научаване“, а именно чрез модел на подражание се изгражда приемливо поведение и с награди и наказания децата са възпитавани в търпимост, емпатия и уважение към другия.

В днешно време поради липсата на обществен морал и деструктивната намеса на различните институции, възникват множество безпорядки , облечени в красиви думи като правата на човека. Към този хаос като се добави множеството информация от интернет и медиите, която дезинформира и обърква младите родители и подрастващото поколение, се пораждат различни нагласи за семейни порядки – семеен модел, които често са различни от общоприетите норми. Те често се разминават с институционалния модел, а това води до недисциплинираност у децата и допълнително напрежение.

Важно е да се отбележи, че големият брой на деца в детските градини допълнително натоварва и изнервя децата. Там те са изложени на шум, който е вследствие от завишения им брой. Често това става причина за засилването на деструктивното поведение при агресивните деца и проява на агресия от деца, които не са показвали такава до този момент. Съответно персоналът остава безпомощен от нарастващото напрежение, а това води до неговата демотивация. Този институционален модел е причина за повишаването на агресивността в днешни дни. Не следва да се изключва и факта, че все повече родители страдат от липса на време, което допринася за пораждането на агресията, както и за участието им във вземането на превантивни мерки. Поради това този проблем си остава предимно институционален. Връзката между родител, дете и персонал, често пъти е недостатъчна. Всички тези причини способстват за деструктивното поведение у децата и за нарастването на агресивните прояви.

62

 

Както изтъкнахме дотук, агресията е сложна и многостранна, детерминирана в своите причини, трудна за предвиждане и в много случаи тежка за контролиране.

Независимо, че нивото на агресия у децата се променя ситуативно, съществуват устойчиви, непроменящи се във времето индивидуални различия в склонността към агресивно поведение.

Устойчивостта у някои деца изисква повишено внимание от страна на възрастните и опити за преодоляване на социално нежеланите форми на поведение. Това намалява необходимостта въпросът за агресивността да бъде разработван както в теоретичен, така и в практически аспект. Нуждата от подобна диагностика виждаме в контекста на ролята, която персоналът на детската градина има в социализацията на личността и във формирането на самосъзнанието. Възникват устойчиви форми на социално взаимодействие, а за проявите на емпатия, сътрудничество или на агресия, недоброжелателност, наблюдавани в този възрастов период, често се превръщат в основни характеристики на поведението в следващите възрастови периоди. Както показват някои изследвания, степента на агресивност при децата в предучилищна възраст е доста добър показател на агресивността им в зряла възраст.

Ето защо е необходимо и педагози, и родители да възприемат мерки за предотвратяване на агресивните форми на поведение и да работят за формиране на умения, за използване на по-конструктивни поведенчески начини за постигане на желаните цели.

Подходите трябва да се базират предимно на:

  •  изграждане на връзка на доверие
  •  модифициране на детското поведение, най-вече чрез упражнения на възприемането
  •  ролеви игри
  •  консултация на родители и близки

Някои от начините за контролиране на агресията:

  •  Тренинг в самоконтрол – като подход към гнева и агресията е приел няколко форми, като основната от тях е научаването на човека да се ангажира в процес, който различните автори наричат различно, рационално реконструиране, когнитивно самообучение или ваксинация към стрес. Основната характеристика на този процес е научаването да се правят вербални Аз – твърдения, които ефективно само инструктират човека на реагиране на чувствата на гняв и възбуда, с по-ефективно и по-малко агресивно поведение. Това е интервенция за самоконтрол на агресията с демонстрирана ефикасност, която се използва все по-широко.
  •  Тренинг в комуникативно умение – използва дидактически техники буквално, за да учи на конструктивни комуникативни поведения. Фокусът на особено полезен подход към разрешаването на конфликти, посредством терминът в преговаряне, следва по-общия тренинг в комуникативни умения.

63

 

И накрая, за да се максимизира вероятността споразумението – разрешаване на конфликтите – да се приложат на практика, двете страни в конфликта се обучават да съставят и изпълняват писмени споразумения, известни като поведенчески договори /контракти/.

Тези интервенции изглеждат особено обещаващ подход към контрола на агресията и последващото редуциране на междуличностните конфликти.

  •  Управление на вероятностите – или използване на наградите или нефизическото наказание, има най-дългата изследователска история от всички интервенции, разглеждани тук. Управлението на вероятностите е особено мощен метод за контролиране на агресията, особено в онези приложения, които комбинират наградите, за да се увеличат конструктивните им просоциални поведения.
  •  Образователните терапии, които обикновено извличат своите специфични процедури от теорията за социалното учене, доста последователно са демонстрирали своята ефективност в промяната на поведението.

Понякога социалните умения на агресивните хора могат да се окажат много полезни – те могат да им помогнат да избегнат опасни стълкновения с другите.

Други способи, позволяващи да се разшири репертоара на социалните умения у склонните към агресия хора, се основава на следните процеси:

  •  Моделиране – този способ предполага демонстрация на лица, нямащи базови социални умения, като пример за адекватно поведение. След показ на различни модели на поведение, водещи до достигане на набелязаната цел у участниците често се наблюдава подобрение на собственото поведение.
  •  Ролеви игри – този метод се прилага на лица, преминаващи през тренинг на социални умения, представящи себе си в ситуация, когато се изисква реализация на базови умения. Това дава възможност да се провери на практика модела на поведение, който те са научили в хода на моделирането или родствените с него процедури.

Установяване на обратна връзка – по време на този тренинг /който може да се съчетае с ролевите игри и даже с моделирането/ с децата се установява обратна връзка във вид на реакция /като правило позитивна/ на тяхното поведение. Те се поощряват или възнаграждават за желателното и адекватно социално поведение. Напротив – положителното подкрепление отсъства, ако те се обърнат към предишните приемливи модели на поведение.

64

 

Пренасяне на навиците от учебната ситуация в реална жизнена обстановка – почти на всички тренинги за социални умения значително внимание се отделя на това, че всичко, което участниците са научили, намира своето отражение в реалните жизнени ситуации. Понякога тези програми завършват с това, че участниците учат общи принципи, които са уместни навсякъде и всякого. Освен това се прилагат и немалко усилия за това, че занятията по време на тренинга и учебните ситуации да съдържат повече елементи, характерни за реалната жизнена обстановка.

Използвана литература:

1. Арънсън, Е. ”Човекът-социално животно”. С., 1984.

2. Адлер, А. ”За нервния характер”. С. Здраве и щастие, 1994.

3. Адлер, А. ”Човекознание” С. Евразия, 1995.

4. Бениаминова, М. ”Воспитание детей”. М., 1987.

5. Бойко, И.Б. ”Проявления атрессивности несовершенно – летних осужденных женского пола”. ж. ”Вопросы психологии”, 1993, №4.

6. Бояджиева, М. ”Кризисните ситуации в детска възраст”. С.,1078.

7. Бэрон, Р. & Ричардсон, Д.”Агрессия”. Санкт Петербург. Питер,1999

8. Гинът, Х. ”Децата и ние”. Булвест 2000 ,С., 1992.

9. Делчева, Т. ,Р. Стаматов, К. Генчева. ”Детето през ранната възраст”.Ст. Загора, 1993.

10. Денисов, В. ”Социология на насилието”. С., Партиздат,1978.

11. Джалдети,А.,В.Василев и Р.Стаматов. ”Психология” ,Просвета,1992.

12. Динев,В.”Модели на човешко поведение”.Софи – Р, С. 1993.

13. Драгнева, Р. ”Стереотипи на общуването в семейството”.С., 1990.

14. Заваржин, С. А. ”Агрессивные фантазии в детском и подростковом возрасте. ж. ”Вопросы психологии”, 1993, №5.

15. Зографова, И. ”Проблеми на агресивността у човека” .С. 1987.

16. Йончев, В. ”Семейството и душевното здраве на детето. С., Мед. и физк. 1994.

17. Карагьозов, И. ”Готовност за агресия при непълнолетни с отклоняващо се поведение, сп. Психология, 1986, №6.

18. Коломинский, Я. ”Психология взаимоотношений в малых группах”, Минск, 1976.

19. Лоренц, К. ”Человек находит друга” М. Мир, 1977.

20. Маджирова, Н. ”Детските комплекси”, Пл., Полиграфия., 1996.

21. Мечков, К. ”Критична оценка и неизползвани възможности на картинно – фрустрационния тест на Розенцвайг”, сп. Психология, 1987, №1.

22. Нешев, К. ”Моралът – светлини и сенки”. С., Партиздат, 1976.

23. Пирьов, Г. ”Децата и ние”. С., Веда словена, 1993.

24. Пирьов, Г. ”Психологията в твоя живот”. С., Партиздат, 1976.

25. Пошивалов, В. П. ”Новые направления в изучении агрессивного поведения”. ,Журнал высшей нервной деятельности, 1987.

26. Прекоп, Ж. ”Малкият тиранин”. С., Аквариус, 1995.

27. Радев, Р. ”Философите – кратък речник”, С., Хр.Ботев, 1992.

28. Раттер, М. ”Помощь трудным детям”, М. 1985.

29. Речник по психология /Четвърто издание/, С., 1989.

30. Румянцева, Т. Г. ”Понятие агрессивности в современной зарубежной психологии” ,ж. Вопросы психологии, 1991, №1.

31. Стаматов, Р., Т. Делчева. ”Личността и нейното онтогенетично развитие”, Ст.Загора, 1993.

32. Стаматов, Р. “Детска психология”, ИК “Хермес” – Пловдив 2000 г.

33. Станков, Д. ”Морал и култура” ИК Ц. Церковски, С. 1994.

34. Терещук, Р.К. ”Общение и избирательные взаимоотношения дошкольников”, К. 1989.

35. Тодорова, Е. Социална психология” ,С. ИЦВСУ, 1995.

36. Фонарева, А.Н. ”Развитие личности ребенка”. М., Прогрес, 1987.

37. Фройд, З. Детската душа”, С.Евразия, 1993.

38. Фройд, З. ”Психология на сексуалността”, С. Хр. Ботев, 1991.

39. Фром, Е. ”Бягство от свободата”, С., 1992.

40. Фромм, Э. ”Анатомия человеческой деструктивности”, М. Република, 1994.

41. Хекхаузен, Х. ”Мотивация и деятельность, т. 1”, М. Педагогика, 1986

42. Хорни, К. ”Женската психология” ,С. Евтазия, 1996.

43. Цоков, П. ”Родители, изправени пред мита за Хера”, Пл. ИМН – Нунчо Колев, 2001.

44. Чередниченко, В. И. ”Трудные дети и трудные взрослые”. М., 1991.

45. Шишков, Ат. ”Агресията в биологичен и социален аспект”, Съвременна медицина, 1, 45 – 50, 1979.

46. Шишков, Ат. ”Апробиране на поляризационна скала за агресия и депресивност в детска възраст”, Неврология,психиатрия и неврохирургия, XXX, 1991, стр. 57 – 62.

47. Durkin, K. ”Developmental Social Psichology: from infancy to old age”. Cambridge, Blackwell, 1995.

48. Karil, P. ”L`homme agressif” .Paris, Jacob, 1987.

65

Източник картина: АРТ-ПСИХОЛОГИЯ

Реклами

Едно мнение за “Агресия при деца от ранна до предучилищна възраст

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s